Погребани тайни [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Серия: Ник Хелър #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928553
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Погребани тайни [bg]». Краткое содержание книги:
„Ник Хелър, независим следовател, когото Джоузеф Файндър ни представи в „Изчезнал”, е човек, който бихте искали да е на ваша страна… Файндър ни показва привлекателен герой, но едновременно с това и приятен характер, защото не го превръща в супергерой. Сравнението с Джак Рийчър на Лий Чайлд е неизбежно, но Хелър никога не действа като самотен каубой. Той е достатъчно човек, за да търси и приема помощ… Препускайки заедно с него, вие ще искате още една глава, после още една и още една. Знаете, че той ще успее, но имате нужда да разберете как.” „Вашингтон поуст”
От колата излезе непохватен млад мъж, който предпазливо огледа къщата. Едва ли беше на повече от двайсет и пет. Беше висок и кльощав, а ушите му стърчаха като дръжки на тенджера. Още преди полицаят да звънне на вратата, Драгомир успя да нахлузи дълга кафява перука.
Подозираше, че полицаят е дошъл заради кучето. Мъжът стоеше на предната веранда, престъпвайки от крак на крак, а дългите му, тънки като клечки ръце се клатеха покрай тялото му.
— Здравейте! — каза той. — Аз съм полицай Кент. Може ли да ви задам няколко въпроса?
60
Когато се върнах в офиса късно следобед, Джилиън кой знае защо клечеше на пода и редеше някакви кутии. Нямах време да се занимавам с това. Щом влязох, тя вдигна очи. Лицето й беше зачервено и мокро от сълзи.
— Довиждане, господин Хелър!
Отне ми секунда да се ориентирам — мислех за други неща.
— Какво става? — попитах аз.
— Исках да се извиня, преди да напусна.
— За дрехите ли? Не ставай глупава!
— Заради електронната картичка.
— За какво говориш?
— Някой ми прати електронна картичка и аз я отворих на работния си компютър.
— Затова ли напускаш?
— Дороти не ви ли каза?
— Тя ли те уволни?
— Не, сама напускам! — Джилиън вирна гордо брадичка, а може би предизвикателно. — Тъкмо започвах да си мисля, че работата ми не е твърде гадна като за корпоративна Америка.
— Много мило от твоя страна. Сега ще ми кажеш ли какво е станало?
— Явно в картичката е имало някакъв спайуеър или нещо такова. Дороти каза, че така онези са влезли в сървъра ни и в личните ви файлове и са взели кодовете за охранителната вя система.
— Ти ли си била?
— Аз… мислех, че Дороти ви е казала — заекна Джилиън.
— Виж сега, Джилиън, съжалявам, но си избрала неподходящ момент да напуснеш, така че не ти позволявам. Махай тия кутии и сядай пак на телефона, ако обичаш.
Тя ме погледна неразбиращо.
— Хайде! — подканих я аз. — Връщай се на работа!
Докато вървях към кабинета на Дороти, Джилиън ме повика.
— Господин Хелър?
— Да?
— Чух ви да говорите за оная татуировка бухал.
— Да?
— Мисля, че мога да ви помогна. Брат ми работи…
— В студио за татуировки, да помня. Знаеш ли с какво можеш да ми помогнеш?
Тя ме погледна в очакване.
— Прочети упътването за работа с телефона.
61
Колкото повече мислех за Маркъс и Белинда, толкова по-сигурен бях, че нещо не е наред. Познавах един интернет-детектив от Ню Джърси, Моу Гандъл — беше много добър и докато работех в „Стодард Асошиътс“ във Вашингтон, няколко пъти бях използвал услугите му — така че му се обадих.
— Искам да проучиш кога точно Белинда е работила във „VIP Exxxecutive“ в Трентън — казах му аз. — И след това да се върнеш колкото се може по-назад.
Дороти седеше зад бюрото, опряла брадичка на дланите си и втренчено гледаше монитора. На него се виждаше Алекса, с хлътнали очи и разрошена коса без блясък.
— Искам да се махна оттук, татко!
Образът замръзна, после се пръсна на хиляди миниатюрни цветни квадратчета като картина от Чък Клоус. Когато картината се възстанови, тя продължи:
— Искат Меркурий, татко, окей? Трябва да им дадеш Меркурий непокътнат. Аз… не знам какво значи това. Казват, че…
— Отмених уволнението на Джилиън — съобщих аз.
Дороти натисна някакъв клавиш, без да поглежда клавиатурата, и отново пусна същия запис. Алекса, разпадането на образа и повторното му превръщане в разбираема картина.
— Не съм я уволнявала — разсеяно измърмори Дороти.
— Е, казах й, че не може да напусне. Какво правиш?
— Блъскам си главата в тухлена стена, това правя!
— Мога ли да ти помогна?
— Да. Уволни ме.
— И теб ли? Изключено!
— Тогава напускам!
— И на теб не позволявам да напуснеш. На никого не позволявам да напуска! А сега ми кажи какво става!
Дороти заговори бавно и тихо и ми показа част от себе си, която не бях виждал преди.
— Няма да напусна и ти го знаеш, Ник. Никога не се отказвам! Само че не заслужавам заплатата си. Не върша онова, за което ми плащаш. Провалям най-важната задача, която някога си ми възлагал.
В очите й блестяха сълзи. Сложих длан върху нейната и казах:
— О, я стига! Какво стана с арогантната Дороти, която познавам и обичам?
— Зърна светлината.
— Дороти — започнах аз, — разстроена си, това ми е ясно, но ми трябваш на пълна скорост. А и нали никога не се отказваш? Напомни ми как те описва баща ти.