Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Бяха стигнали вече пред простата къща, измазана с жълта блажна боя; тук, в приземния етаж, се намираше заседателната зала на градския съвет.

Тая зала беше част от бирарията и танцувалното заведение на една вдовица по име Зуеркрингел, но в определени дни стоеше на разположение на господата от градския съвет. През тесен павиран коридор, от дясната страна на който се намираха ресторантните помещения с миризма на бира и гозби, се стигаше до една врата отляво; тя беше от зелено боядисани дъски, нямаше нито ръчка, нито брава и беше толкова тясна и ниска, че никой не би допуснал зад нея да има такова голямо помещение.

Залата беше студена, гола, същински плевник, с белосан таван, по който изпъкваха гредите, и белосани стени: трите доста високи прозореца имаха зелени кръстачки и бяха без завеси. Срещу тях се издигаха амфитеатрално редица от седалки, в подножието на които се намираше една маса, украсена със зелена покривка, голям звънец, преписки и принадлежности за писане; тя беше определена за докладчика, протоколиста и присъствуващите комисари на сената. До стената, разположена срещу вратата, имаше няколко високи закачалки, отрупани с горни дрехи и шапки.

Когато консулът и неговият спътник влязоха един след друг през тясната врата в залата, там се носеше висока глъчка. Те очевидно бяха дошли последни. Помещението беше пълно с граждани, които стояха на групи и спореха с ръце в джобовете, на панталона, на кръста или във въздуха. От сто и двадесетте членове на съвета сигурно бяха се събрали стотина. Известен брой представители на селските райони, поради така стеклите се обстоятелства, бяха предпочели да си останат у дома.

Непосредствено до входа стоеше една група, съставена от по-дребни хора, двама-трима незначителни собственици на магазини, един гимназиален учител, „сирашкия баща“ господин Миндерман и господин Венцел, любимия бръснар. Господин Венцел, нисък як човек с черни мустаци, интелигентно лице и червени ръце, беше бръснал и тази сутрин консула, но тук стоеше на равна нога с него. Той бръснеше само във висшите кръгове, бръснеше почти изключително Мьолендорпфови, Лангхалсови, Буденброкови и Йовердикови; избора си в градския съвет дължеше на всестранната си осведоменост върху градските въпроси, на общителността и сръчността си, а така също на своето очевидно високо самочувство въпреки ниското му обществено положение.

— Знаете ли най-новото, господин консуле? — извика той разпалено и със сериозни очи на своя доброжелател.

— Какво да зная, драги Венцел?

— Тази сутрин никой още не можеше да го знае... Извинете, господин консуле, това е най-новото. Народът няма да отиде пред кметството или на пазара. Ще дойде тук и ще заплаши градския съвет! Подстрекава ги редактор Рюбзам.

— Ай, не е възможно! — каза консулът и се промъкна между предните групи към средата на залата, гдето зърна своя тъст заедно с присъствуващите сенатори доктор Лангхалс и Джеймс Мьолендорпф. — Вярно ли е, господа? — попита той, като им стисна ръцете.

Действително цялото събрание говореше само за това; размирниците идеха насам, чуваха ги вече.