Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— Лоши хора — каза Клотилда тъжно и провлечено, без да прекъсва работата си.
В тоя миг в колонната зала се появи консулът и влезе през стъклената врата. Носеше палтото си метнато през мишцата и държеше шапката си в ръка.
— Излизаш ли, Жан? — попита ужасена консулшата..
— Да, мила, трябва да отида в градския съвет.
— Ами народът, Жан, революцията...
— Боже господи, не е толкова сериозно, Бетси... Ние сме в божиите ръце. Те задминаха вече къщата. Аз ще изляза през задния двор.
— Жан, ако ме обичаш... Нима ще се изложиш на такава опасност, нима ще ни оставиш сами тук... Ох, страх: ме е, страх ме е!
— Мила, моля те, не се горещи толкова! Хората ще устроят някое дребно зрелище пред кметството или на пазара. Може би това ще струва на държавата още няколко прозоречни стъкла, нищо повече!
— Къде отиваш, Жан?
— В градския съвет... Отивам дори с много голямо закъснение, работата ме забави. Би било срамно да отсъствувам точно днес. Мислиш ли, че баща ти ще позволи да го спрат? Колкото и стар да е...
— Ех, върви тогава, Жан, и да те пази бог... Но бъди предпазлив, моля те, пази се! Внимавай и за татко! Дано нему се случи нещо...
— Не се тревожи, мила...
— Кога ще се върнеш? — извика консулшата подире му.
— Зависи. Към четири и половина... Ще видим. На дневен ред са важни въпроси, ще зависи от...
— Ах, страх ме е, страх ме е! — повтори консулшата, като гледаше безпомощно настрани и ходеше напред-назад, из стаята.
ГЛАВА ТРЕТА
Консул Буденброк прекоси с бързи крачки големия двор. Като излезе на „Бекергрубе“, той долови зад себе си стъпки и зърна посредника Гош, увил се живописно в дългата си наметка, забързан също по тая пряка улица за заседанието. Той свали с една от дългите си мършави ръце йезуитската шапка от главата си, направи с другата ласкателен жест на смирение и процеди със стиснати устни:
— Господин консуле... привет!
Този посредник Сигизмунд Гош, ерген на около четиридесет години, въпреки това причудливо държане беше най-честният и най-добродушният човек на света, но с художествени наклонности и оригинален ум. Гладко бръснатото му лице се отличаваше с извит нос, остро изпъкнала брадичка, резки черти и широка, изтеглена надолу уста, тънките устни на която той стискаше по някакъв притворен и злобен начин. Стремеше се — и това му се удаваше донякъде — да излага на показ непокорна, красива и дяволска глава на интригант, да представя зъл, язвителен, интересен и зловещ характерен образ — нещо средно между Мефистофел и Наполеон... Посивялата си коса беше спуснал ниско и мрачно над челото. Съжаляваше искрено, че няма гърбица.
Сред жителите на стария търговски град той изпъква зле като чудновата и приветлива фигура. Принадлежеше към тях, тъй като по най-еснафски начин държеше малко, солидно и тачено, скромно посредническо бюро; в тясната му тъмна кантора обаче се виждаше голям шкаф за книги, пълен с поетични творби на всички езици, и се носеше мълва, че той от двадесетгодишната си възраст работел над превода на събраните драми от Лопе де Вега... Веднъж в някакво любителско представление на Шилеровия „Дон Карлос“ беше играл ролята на Доминго и това представляваше връхната точка на неговия живот.
От устните му никога не бе се откъснала неблагородна дума; дори в търговски разговори той процеждаше обичайните изрази през зъби и с особено изражение на лицето, като че искаше да каже: „Подлец! Проклинам твоите предци, макар отколе в гробове зарити!“ В известно отношение беше наследник и приемник на покойния Жан-Жак Хофстеде, с тая само разлика, че по нрав беше по-мрачен и по-патетичен и не притежаваше нито следа от оная шеговита веселост, която приятелят на Йохан Буденброк-стари беше донесъл от прежното столетие.
Един ден той неочаквано загуби на борсата шест и половина талера от две-три ценни книжа, купени от него със спекулативна цел. Тогава драматическият му усет го увлече окончателно и той даде истинско представление. Отпусна се на една пейка в такава поза, като че бе загубил битката при Ватерло, притисна свития юмрук върху челото си и повтори неколкократно с богохулен поглед към небето:
— Проклятие!
Тъй като дребните, спокойни, сигурни печалби, които прибираше след продажбата на някой парцел, всъщност го отегчаваха, тази загуба, този трагичен удар, с който небето беше поразило него, интриганта, беше истинска наслада, щастие, с което той живя цели седмици. Когато някой му кажеше:
— Чух, че ви сполетяло нещастие, господин Гош? Жалко...