Без гравитация [Falling Free - bg]

— Ами, хм — задави се Лео. — Все пак не мога да те отвлека.

— Кой те кара да го правиш?

— Ти, очевидно… — той се прокашля. — Виж, не мисля, че разбираш. Аз ще отведа това Селище оттук и ние няма да се върнем никога. Ще заминем колкото се може по-далеч, отвъд всякакъв обитаван свят. Еднопосочен билет.

— Успокои ме. В началото си мислех, че се опитваш да направиш нещо глупаво.

Лео откри, че е силно развълнуван, сянка от подозрение, ревност? И гореща надежда. Какво облекчение би било да не трябва да се справя с всичко сам…

— Сигурен ли си?

— Те са мои, тези четириръки… — Минченко стисна ръце, отпусна ги. — На Дарил и мои. Не мисля, че разбираш и наполовина каква работа сме свършили. Каква хубава работа, като сме създали тези хора. Те са чудесно адаптирани към средата си. Превъзходни са във всяко едно отношение. Петдесет и пет години работа. И да позволя на някакъв абсолютно непознат да ги повлече през Галактиката Господ знае къде? Освен това Галактически Технологии ще ме пенсионират догодина.

— Ще загубиш пенсията си — отбеляза Лео. — Може би и свободата си. Възможно е и живота.

— Не ми е останало много — изсумтя Минченко.

„Не беше така, помисли си Лео. Биоинженерът бе живял четвърт век достоен живот. С неговата смърт щеше да си отиде цяла вселена от наука. Ангелите щяха да плачат за загубата. Освен ако…“

— Можеш ли да обучиш някои от тях за лекари?

— Съвсем ясно е, че ти не можеш. — Минченко прокара пръсти през подстриганата си бяла коса. От една страна изглеждаше раздразнен, от друга — молеше.

Лео погледна развълнуваните четириръки наоколо, които слушаха как мъже с крака отново решават съдбата им. Не беше правилно… Думите изскочиха от устата му преди да може да ги осмисли:

— Какво смятате вие, деца?

Веднага последва хор от одобрителни думи за Минченко. Те също си отдъхнаха. Познатият им авторитет на Минченко явно бе огромно удобство за тях, докато пътуваха към непознатото. Изведнъж Лео си спомни как светът за него се бе превърнал в непознато място в деня, когато баща му бе починал. „Само защото ние сме възрастни, не значи автоматично, че можем да ви спасим…“ Но това бе откритие, което всяко четириръко трябваше да направи само. Той си пое дълбоко въздух:

— Добре… — Как може човек да се почувства с хиляда килограма по-лек, когато вече е в безтегловност? „Проблеми с плацентата, Господи!“

Минченко не изрази веднага радостта си:

— Има само едно нещо… — започна той. Опита да се усмихне. Усмивката му стоеше ужасно и неуместно на лицето.

„Защо се изпоти сега?“, зачуди се Лео. У него отново се породиха съмнения.

— Какво има?

— Госпожа Минченко.

— Кой?

— Съпругата ми. Трябва да я взема.

— Никога… не съм мислил, че си женен. Къде е тя?

— Долу. На Родео.

— Дявол… — Лео се въздържа да не започне да къса оредялата си коса.

Прамод, който слушаше, добави:

— Тони също е долу.