Завещанието на инката
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Завещанието на инката». Краткое содержание книги:
— Познал те е.
— Демонио! Откъде пък знаеш?
— Съвсем не е нужно да те е познал по гласа, защото те е видял, когато е освобождавал пленниците.
— Не ме е видял, тъй като, доколкото си спомням, бях покрил лицето си с моята широкопола шапка.
— А не познава ли фигурата ти, сеньор?
— Да, обаче има много подобни фигури, а аз съм облечен съвсем различно от тогава, когато се видяхме. За да ме разпознае наистина, е необходимо да ми види лицето, или да чуе гласа ми.
— И мислиш, че е познал гласа ти?
— Да, понеже за съжаление крещях твърде силно. Да знаех, че този човек е наблизо, разбира се, щях да мълча. Убеден съм, че ще ме преследва.
— А и да не преследва теб, ще преследва нас, абипоните.
— Защо станахте негови врагове?
— Бяхме нападнали камбасите, когато той се намираше при тях. Дойде при нас, за да ни предложи мир. Но ние не желаехме да върнем плячката, която бяхме заграбили. Дори искахме да продължим плячкосването, и го отпратихме да си ходи. Отиде си ядосан, а един от нашите изпрати по него отровна стрела, но тя остана забита в дрехата му, тъй като коженото му облекло е толкова здраво и дебело, че не може да бъде пронизано от стрела. После убихме двама вождове на камбасите и мнозина от техните хора. Избихме всички старци, всички мъже, деца и юноши. Отведохме с нас само жените и дъщерите им. Тогава той застана начело на другите племена на камбасите и ни нападна.
— Кой победи?
— Той, защото грабне ли оръжието, е непобедим. Гневът му струваше живота на мнозина от нас, а камбасите получиха обратно не само каквото им бяхме отнели, ами и много други неща. Така станахме смъртни врагове. Ето защо трябва да ни дадете пушки и барут, за да можем да си отмъстим. Воините на абипоните жадуват да накажат камбасите. Ако изпълните обещанието си, ще спечелите в наше лице верни съюзници.
— Ще получите каквото сме ви обещали. Намираме се на път към нашите тайни оръжейни складове. Щом отношенията ви с него са такива, аз съм действително убеден, че той бързо ще тръгне след нас.
— А и да не е така, той ще преследва мен — намеси се Антонио Перильо. — Нали знаете какво се случи в Буенос Айрес. Той изложи не само мен, а и другите бикоборци. Ако ми падне в ръцете, не бива да разчита на снизхождение, още повече като се знае, че е привърженик на Митре.
Сега се обади капитан Пелехо:
— Вече съм слушал много да се говори за този човек, но никога не съм имал работа с него. Мен няма да преследва. Обаче след чутото от вас, сеньори, съм наистина убеден, че той ще има желанието да тръгне по следите ни. Но ми се струва, че това няма да бъде толкова лесно.
— Защо? — попита Ел Гамбусино.
— Следите изчезват.
— Тъй! Хмм! Изглежда, нямаш особена представа от изкуството да се разчитат дири. Ще ти кажа, сеньор, че човек като Татко Ягуар намира всяка диря и после е изключено да я изгуби, освен ако си няма работа с някой също тъй опитен противник — да речем, с човек като мен. Аз мога да извърша онова, което никой от вас не е в състояние да направи — да заблудя този човек или поне да му изиграя някой номер.
— Ще яздим през пясъчната пустиня, през гори, блата и реки. Да ни последва навсякъде, без поне веднъж да изгуби следите ни — това надхвърля човешките възможности.
— За целта не е необходимо нищо освен хитрост и опит. А Ягуара притежава предостатъчно и от едното, и от другото. Но няма защо да спорим дали ще открие дирите ни, или не. За него не е необходимо да ни следи, защото знае много добре накъде сме се отправили.
— Невъзможно! Та кой може да му е казал? Сред ръководителите на нашето начинание няма предатели, а подчинените им не знаят нищо.
— Размислих над тези неща и ми хрумна за какво говореха сеньорите малко преди избухването на пожара. Аз самият мълчах и не участвах в този издайнически разговор, който сигурно е бил подслушан от него.
— Е, кажи, за какво говорехме? Не си спомням да съм казал и една дума, която би могла да ни издаде.
— О, каза! Говорехте за нашите тайни оръжейни складове.
— Но не и за местата, където се намират!
— После говори и за това, че си изпратил хора до пограничните селища, за да дадат заповед на войниците ви да се отправят към езерото.
— Споменах ли името на това езеро?
— Не.
— Е, ама има страшно много езера. Нека намери онова, което съм имал предвид.
— Забравяш, че нашите пленници са при него. За съжаление бяхме толкова сигурни, че са в ръцете ни, та в тяхно присъствие говорихме твърде много за неща, които хич не са за ушите на чужди хора, а още по-малко за ушите на такъв неприятел.