Зеленият път

Той наистина разбираше какво ще стане с него, поне в най-общи линии. Бе си поръчал чили за последно ядене и ми даде специални указания за приготвянето му.

— Кажи им да му сложат от онзи лют сос. Кажи им да е от онзи, дето наистина подскача нагоре в гърлото ти да ти каже „здрасти“ — от зеления, не от обикновения. От него ме хваща страхотно разстройство, на другия ден не мога да изляза от тоалетната, но този път мисля, че няма да имам проблеми, n’est-ce pas?

Повечето от тях се вълнуваха за безсмъртните си души с някаква слабоумна страст, но Делакроа почти не обръщаше внимание на въпросите ми, дали в последните си часове не иска духовно утешение. Щом „онзи тип“ Шустър бил достатъчно добър за големия вожд Битърбък, смяташе Дел, щял да устрои и него. Не, онова, което го вълнуваше — вече сте се сетили, сигурен съм — бе какво ще стане с господин Джингълс, след като той, Делакроа, си отиде. Бях свикнал да прекарвам дълги часове с осъдените на смърт в нощта преди екзекуцията им, но сега за пръв път прекарвах тези дълги часове замислен над съдбата на една мишка.

Дел отхвърляше вариантите един след друг и търпеливо разработваше възможностите в замаяния си ум. И докато разсъждаваше на глас, копнеейки да осигури на любимеца си бъдеще, сякаш беше дете, което трябваше да завърши колеж, той хвърляше пъстрата макара към стената. Мишокът скачаше след нея, проследяваше я и я връщаше обратно при краката на Дел. След известно време това започна да ми действа на нервите — първо изтракването на макарата в каменната стена, после тихото трополене на лапичките. Макар номерът да беше хитър, след деветдесетина минути започваше да ти втръсва. А мишлето като че ли изобщо не се уморяваше. От време на време спираше да се освежи с вода от чинийката, която французинът държеше точно за тази цел, или да си похапне малко от розовите ментови бонбони, и после отново се връщаше дотам, докъдето бе стигнало. На няколко пъти ми беше на езика да кажа на Делакроа да го остави да си почине, но си напомнях, че му остават само тази нощ и утрешният ден да си играе с господин Джингълс. Към края обаче наистина започна да ми става трудно да издържам — нали знаете как е, когато един и същи звук постоянно се повтаря. В крайна сметка това ти скъсва нервите. Понечих да заговоря, но нещо ме накара да погледна през рамо. Джон Кофи стоеше на вратата на килията си и поклати глава към мен: надясно, наляво и обратно по средата. Сякаш беше прочел мислите ми и ми казваше да се откажа.

Казах на Делакроа, че ще се погрижа господин Джингълс да попадне при леля му, онази, която му бе пратила големия плик с бонбони. Също и пъстрата му макара, дори „къщичката“ му — че ще накараме Ту-Ту да се откаже от претенциите си за кутията от пури. Не, отвърна той след известен размисъл (имаше време да хвърли макарата към стената поне пет пъти и животинчето я буташе обратно или с муцунка, или с лапичките си), не можело да стане така. Леля му Ермион била прекалено стара и нямало да разбере господин Джингълс, а и ако той я надживеел? Какво щяло да се случи тогава с него? Не, не, леля му Ермион просто не ставала.