Зеленият път
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #37
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зеленият път». Краткое содержание книги:
Дали Кофи е сатана в човешки образ?
Или е съвсем различно същество?
В рая и ада има много повече чудеса, отколкото човек в Студената планина може да си представи и това се разбира, докато истината започва да изплува във вид на шокови вълни, които само Стивън Кинг е в състояние на създаде.
Кинг надминава очакванията ни, омайва ни и ни кара да очакваме с нетърпение развитието на действието…
Един от най-добрите романи на Кинг от години насам — роман за затворници — ужасяващ и трогателен, както и преследващ мислите на читателя…
— Предполагам, че не мога. Но е трудно, Пол. Моля се никога да не разбереш колко е трудно.
Той направи усилие да се овладее.
— А сега ми разкажи новините. Как я карате с Уилям Уортън? И как се разбирате с Пърси Уетмор?
Разговаряхме известно време и накрая се сбогувахме. Почти през целия път до вкъщи жена ми мълча на предната седалка до мен — с широко отворени, замислени очи. В главата ми постоянно кънтяха думите на Кофи: „Помогнах ти, нали?“
— Ужасно е — мрачно изрече по едно време Джанис. — И с нищо не може да й се помогне.
Кимнах и си помислих: „Помогнах ти, нали?“ Но това беше лудост и аз положих всички усилия да изхвърля думите от главата си.
Когато влязохме в двора на къщата ни, жена ми най-после заговори — не за старата си приятелка Мелинда, а за моята уринарна инфекция. Искаше да знае дали наистина се е оправила. Наистина, казах й аз.
— Това е чудесно — рече Джанис и ме целуна над веждата, на онова мое чувствително място. — Навярно би трябвало, нали знаеш, да направим едно малко нещо. Ако имаш време и желание, разбира се.
От последното имах много, а от първото — достатъчно. Хванах я за ръката и я поведох в спалнята, където съблякох дрехите й, докато тя галеше онази моя част, която се подуваше и пулсираше, но вече не ме болеше. И когато проникнах в нея, плъзгайки се бавно, както й харесваше — както харесваше и на двама ни — си мислех за Джон Кофи, който казваше, че ми е помогнал, че ми е помогнал, нали? Като рефрен от песен, който не можеш да си избиеш от главата.
По-късно, докато шофирах към затвора, ми дойде наум, че съвсем скоро ще трябва да започнем репетициите за екзекуцията на Делакроа. Това ме наведе на мисълта, че този път Пърси щеше да е на предна линия, и усетих, че потръпвам от страх. Казах си, че просто трябва да се примиря, че е само за една екзекуция и че след нея завинаги ще се избавим от Пърси Уетмор… но отново усещах онези тръпки на страх, сякаш старата ми инфекция изобщо не бе изчезнала, а само беше променила мястото на действието си, от кипящите ми слабини в смразилия ми се гръб.
7.
— Хайде — на следващата вечер каза на Делакроа Бруталния. — Отиваме на малка разходка. Двамата с теб и господин Джингълс.
Французинът недоверчиво го погледна, после бръкна в кутията от пури да вземе мишката. Сложи я в дланта си и с присвити очи погледна към Хауъл.
— За какво говориш? — попита.
— Това е голяма нощ за вас с господин Джингълс — отвърна Дийн и двамата с Хари се присъединиха към Бруталния. Синините по врата на Стантън бяха придобили неприятен жълт цвят, но поне можеше отново да говори, без гласът му да е като лай на куче, видяло котка. Той погледна към Бруталния. — Не мислиш ли, че би трябвало да го оковем, Брут?
След известно мълчание той най-после отвърна:
— Не. Той ще се държи добре, нали, Дел? И двамата с мишката ще се държат добре. В края на краищата тази вечер ще се срещаш с някаква важна личност.
Ние с Пърси стояхме до бюрото на дежурния и ги наблюдавахме. Той беше скръстил ръце и на устните му се бе изписала лека презрителна усмивка. След малко извади роговия си гребен и започна да работи по косата си. Джон Кофи също наблюдаваше, безмълвно застанал до решетките на килията си. Уортън лежеше на койката си, зяпаше към тавана и не обръщаше никакво внимание наоколо. Все още се държеше „добре“, макар че онова, което той наричаше „добре“, лекарите в „Брайър Ридж“ наричаха „кататония“. Освен това тук имаше още един човек. Бе скрит в кабинета ми, но слабата му сянка падаше навън през вратата върху Зеления път.
— За какво става дума, gran’ fou? — с раздразнение попита Дел и свали крака от койката, когато Бруталния отключи двете ключалки на килията му и отвори вратата. Очите му скачаха назад-напред между тримата мъже.
— Ами, казвам ти — отвърна Хауъл. — Господин Мурс го няма за известно време — жена му не е добре, както може да си чул. Така че го замества господин Андерсън, господин Къртис Андерсън.
— Да? Какво общо имам аз с това?
— Ами — отвърна Хари, — шефът Андерсън чул за мишката ти, Дел, и иска да види триковете й. Той и около шестима други са в администрацията и те чакат да се появиш. Но не са само обикновени надзиратели. Едри риби — точно както ти каза Брут. Единият от тях, струва ми се, е политик, дошъл чак от столицата на щата.
Делакроа видимо се наду и не забелязах нито сянка на съмнение по лицето му. Разбира се, че искаха да видят господин Джингълс — кой не би искал?
Той се засуети наоколо, първо под койката си, после и под възглавницата. Накрая намери един от онези големи розови бонбони и пъстроцветната макара. След това въпросително погледна към Бруталния и той кимна.