Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Годината е 1381. Едно младо момиче очаква с трепет Майския празник — в близкия замък Рейвънскрофт ще има голямо пиршество, на което е поканена и тя заедно с годеника си, писар в замъка. Нито мрачните предзнаменования, нито слуховете за селски бунтове и размирици, нито дори неизясненото убийство на една прислужница могат да помрачат възторженото настроение на Биатрис. Но неприятностите следват една след друга — изчезва синът на мелничаря, кралски служител е намерен мъртъв. Може би старият свещеник има право, като твърди, че в Полунощната кула на Рейвънскрофт са си дали среща силите на злото?
Тогава идва най-страшното — тайнственият убиец нанася нов удар. Биатрис и годеникът й са разделени навеки. Писарят Ралф съзнава, че и неговият живот е в опасност, и че убиецът сигурно го преследва, защото единствено той подозира къде се намира кръстът на Бритнот — скъпоценна реликва от ранно-християнската епоха, която според легендите е скрита някъде край замъка Рейвънскрофт. Но писарят би могъл да разкрие убиеца, само ако на негова страна са любовта и вярата на Биатрис. А Биатрис вече знае, че смъртта не е край, а начало на нов път и нови изпитания за човешката душа…
И Биатрис видя театъра, който разигра любимият й. Тя седеше до него, изпълнена с ужас, докато се развиваха драматичните събития. Не можеше да повярва, че Адам и Мариса са причина за смъртта й!
— Искаш ли да си отмъстиш? — попита брат Антоний от мястото, където седеше — от другата страна на поляната.
Биатрис погледна към златния кръст в ръката на Ралф. Той блестеше странно. Тя внимателно се вгледа в двамата убийци. Не усети нищо друго, освен жалост за онова, което бяха направили и почувства, че душите им бяха изгубени в огромната пустош, където бродеха само похотта и алчността, подобни на две диви животни. Тя знаеше, че хората на сър Джон са между дърветата, но се боеше да не би Адам да нападне Ралф и помощта да закъснее. Вече не се интересуваше какво ще стане с нея. Стоеше пред Ралф и се молеше да не пострада. Когато краят настъпи, тя извика от радост. Видя Адам да пада с пронизано от стрела гърло. Душата му едва беше напуснала тялото, когато кошмарните призрачни войници излязоха с тропот от сенките, за да го хванат и отведат. Тя последва бягството на Мариса през гората и видя бившата си приятелка да потъва в мочурището, без нито една сила от този или онзи свят да може да й помогне. После видя как душата й се измъкна от блатото и се издигна, само за да бъде заловена от демоните, които беше приютявала, и после всичко свърши. Ралф разговаря със сър Джон, а после, останал сам на поляната, прошепна името й. Биатрис видя и други чудеса. Брат Антоний стоеше наблизо, сребристите дискове кръжаха около него по-големи и по-живи. Блестящите златисти сфери също кръжаха над поляната.
— Какво става? — попита тя. — Брат Антоний, кажи ми.
— Душите на праведните се радват на онова, което стана — отвърна той усмихнат. — Бритнот, Сердик, всички, свързани с безценната реликва, ликуват. За тях последната връзка със земята е прекъсната. А за теб така ли е, Биатрис?
Тя не му обърна внимание, затича се след Ралф и макар той да не го усети, хвана ръката му. От Менестрела, Криспин и Клотилда нямаше и следа. В двора на замъка един рицар, придружен от мъж, облечен в поръбено с кожа палто, показваше някакви документи на сър Джон. Беше й омръзнало от това място, което беше станало свидетел на толкова страдания. Ралф заминаваше, заплахата беше отминала. Той й се беше зарекъл в любов, както и тя на него. Какво повече можеше да направи? Искаше й се да продължи пътя си, да се освободи от всички страхове, да бъде с родителите си. Въпреки това последва Ралф, когато той изкачи стълбите и уморено затвори вратата на стаята си. Напълни чаша вино, изпи го бързо, после легна и загледа към тавана.
— Биатрис Ароунър! — Брат Антоний беше влязъл в стаята. — Време е.
Тя отново погледна към леглото. Ралф шепнеше името й, докато заспиваше.
— Искам да продължа — каза тя, — но преди това искам да се сбогувам.
Брат Антоний се приближи до нея.
— Аз ще дойда с теб, Биатрис. — Лицето му се беше променило, вече не беше весело, но по-гладко, по-младо, а очите му бяха станали пронизително сини.
— Не съм ти благодарила — каза тя. — Кой си ти всъщност?
— Твоят ангел-пазител, Биатрис. — Той посочи към златистата светлина, която се лееше през капаците. — Ще тръгваме ли?
— Искам да се сбогувам. Само една дума. Искам да знае, че съм добре.
Тя очакваше брат Антоний да възрази, но той стисна ръцете й.
— Ти се сражава добре, Биатрис Ароунър. Не се отказа, запази вярата си, затова бъди възнаградена. Легни на леглото и отново целуни Ралф. Сложи ръцете си от двете страни на главата му и се върни към онзи момент, когато падна от стената.
После той отиде до вратата и изчезна. Ралф се беше обърнал настрани, очите му трепкаха. Биатрис се отпусна до него. Тя погали косата му и му каза колко много го обича и колко ще й липсва. Светлината, която проникваше през затворените капаци на прозореца, ставаше все по-силна и заслепяваща. Тя почувства, че трябва да побърза.
— Обичам те и винаги ще те обичам, Ралф. — Пръстите й бяха притиснати до слепоочията му. — Винаги ще те чакам, това си мисля постоянно, откакто паднах от стената.
Ралф осъзнаваше, че е в леглото си, но не искаше да отваря очи. Беше изплашен, че ако го направи, присъствието на жената, която обичаше, щеше да изчезне. Чу я да му разказва за любовта си, усети страстта и настойчивостта й. Беше с нея на стената. Тя се наведе да вземе нещо и след това те започнаха да падат. Но вместо да се събуди, той се озова в двора на замъка, застанал до нея. Сър Джон Грас и останалите тичаха към него. Нищо не се беше променило, освен странната, червеникава светлина, която сякаш обливаше всичко.