Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Годината е 1381. Едно младо момиче очаква с трепет Майския празник — в близкия замък Рейвънскрофт ще има голямо пиршество, на което е поканена и тя заедно с годеника си, писар в замъка. Нито мрачните предзнаменования, нито слуховете за селски бунтове и размирици, нито дори неизясненото убийство на една прислужница могат да помрачат възторженото настроение на Биатрис. Но неприятностите следват една след друга — изчезва синът на мелничаря, кралски служител е намерен мъртъв. Може би старият свещеник има право, като твърди, че в Полунощната кула на Рейвънскрофт са си дали среща силите на злото?
Тогава идва най-страшното — тайнственият убиец нанася нов удар. Биатрис и годеникът й са разделени навеки. Писарят Ралф съзнава, че и неговият живот е в опасност, и че убиецът сигурно го преследва, защото единствено той подозира къде се намира кръстът на Бритнот — скъпоценна реликва от ранно-християнската епоха, която според легендите е скрита някъде край замъка Рейвънскрофт. Но писарят би могъл да разкрие убиеца, само ако на негова страна са любовта и вярата на Биатрис. А Биатрис вече знае, че смъртта не е край, а начало на нов път и нови изпитания за човешката душа…
— Какво смяташ да правиш? — тихо попита Адам и двамата с Мариса се изправиха.
— Преди да напусна замъка, оставих съобщение на сър Джон да ме последва.
— Той лъже! — изсъска Мариса и се обърна към просеката в далечния край на гората.
Ралф се хвърли към Адам и го тласна назад, но арбалетът не падна от ръцете му. Между дърветата се появи сър Джон с изваден меч; зад него вървеше капитанът на стражата и отряд стрелци от гарнизона. Адам изрева, изправи се на едно коляно и се опитваше да зареди арбалета, когато една стрела го улучи в гърлото. Като кашляше и плюеше кръв, той падна на една страна. Мариса побягна между дъбовете. Въпреки дългата рокля и обувките, тя се движеше бързо. Ралф остави кръста и я последва, без да обръща внимание на предупредителните викове на сър Джон. Мариса пробяга като сянка между огрените от слънцето дървета, стигна до една просека и продължи. Ралф си спомни предупрежденията на коменданта.
— Мариса, не!
Но тя вече беше затънала в мочурището и се бореше, за да се измъкне. Ралф стигна края му и й хвърли единия край на колана си, но Мариса беше с гръб към него, пляскаше и се мяташе. Дори не разбра, че той е там или предпочете да не му обърне внимание. Хвърли се напред, сякаш смяташе, че може да заплува, но колкото повече се мяташе, толкова повече затъваше. Обърна се в отчаяно усилие и ръката й се протегна нагоре, но калта вече запълваше устата й. Тя я изплю и се закашля, обърна се още веднъж и изчезна във водата.
— Свършено е с нея.
Ралф се огледа. Задъхан, сър Джон, стиснал меча в бронираната си ръкавица, гледаше сурово към мехурчетата, които се появиха на повърхността на мочурището.
— Спести ни едно обесване.
— Ами Адам?
Гневът на сър Джон сякаш внезапно се изпари. Изглеждаше стар и уморен. Прибра меча си и се наведе.
— Аз толкова ги харесвах, Ралф, и него, и Мариса. Можеше да живея до Второто пришествие и никога нямаше да ги заподозра. Адам също е мъртъв. Умря, преди да падне на земята.
— Ами кръстът?
— У моите хора е. — Сър Джон отскубна един клон, който им препречваше пътя. — Как разбра?
— Бих казал, с помощта на логиката, сър Джон, но май отец Ейлред ми помогна. Беше по-скоро въпрос на Божия милост, отколкото на размисъл. Той каза, че нещо зло е дошло в Рейвънскрофт. Не духовете и виденията от Полунощната кула, а нещо друго. Ще ти кажа по-късно как са използвали онази проклета врата в Солната кула и са се защитавали един друг. — Той се усмихна. — В известен смисъл ми помогна и Биатрис. Мариса беше толкова суетна! Използваше парфюма на Биатрис и аз го долавях на места, където не би трябвало да го усещам. Те са виновни за смъртта на всички тези хора. Само добрият Бог знае как ще отговарят пред него за престъпленията си, но възмездие ще има. — Той посочи блатото. — Там ли ще оставиш трупа й?
— Нямам избор. Бездънно е като ада. — Сър Джон се изправи и помогна на Ралф. — Кралските пратеници пристигнаха, точно когато тръгвах. Казах им да почакат. Изглеждат добри хора — един правник от съда и един рицар с остър поглед, сър Годфри Ийвсдън. Хайде, синко. — Сър Джон го потупа по гърба. — Постъпи доста глупаво. Тези двамата биха те убили, без да се замислят.
Ралф сви рамене.
— Нямаше друг начин. Тръгнаха към поляната.
— Адам и Мариса никога не биха признали, нито издали алчността си, докато не намереха кръста на Бритнот. Аз открих къде се намира, останалото оставих в Божиите ръце. Ако не го бях открил — той разпери ръце — кой знае какво щеше да стане.
— Добрият Бог явно те е закрилял.
— Да, и Биатрис също. Този кръст е носен от мъж, който не отстъпил пред враговете и докрай защитавал бреговете на Есекс срещу нашествениците. Едва ли небесните ангели биха позволили на двама алчни престъпници толкова лесно да се сдобият с него.