Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
— Досега никъде не съм чул да се говори за война — отговори домакинът.
— И все пак, пратили са петдесет деца от града в един маруцински град и очакват на свой ред да посрещнат също толкова. Дори да не става дума за война, това е признак на обтегнати отношения, не мислиш ли? — На Квинт Сервилий му стана забавно. — Няма ли да е чудесно, ако изведнъж се хванат за гушите помежду си? Така ще забравят за известно време за римското гражданство, хм? — Той отпи от виното си и изненадано погледна домакина си. — Скъпи ми Публий Фабриций, как си успял да изстудиш виното си?
— Много просто, само човек да се сети! — похвали се той, щастлив, че е успял да изненада римски претор, който при това носи славната патрицианска фамилия на Сервилиите. — На всеки два дни пращам хора до високите планински части да носят сняг. Така пия хладно вино през цялото лято и есен.
— Забележително — отбеляза със задоволство Квинт Сервилий и отново се отпусна на възглавниците. — С какво се занимаваш? — изведнъж попита той.
— Сключил съм договор с местните овощари — започна да разправя Фабриций. — Изкупувам всички ябълки, круши и дюли в областта. Най-качествените пращам директно на римския пазар, където ги продавам пресни. Останалите преработвам на мармалад в малката си работилница. Мармалада пак продавам в Рим. Сключил съм отделен договор и за нахута.
— Браво, браво!
— Да, трябва да кажа, че наистина добре се справям. Но успехът навсякъде води до хорската завист. Появи ли се отнякъде човек с римско гражданство, започне ли да печели и да живее по-добре от съседите си италийци, всички започват да го обвиняват в незаконен монополизъм, в сключване на тъмни сделки и в какво ли още не. Работата е там, че тук повечето ги мързи да си мръднат пръста, а малцината, които се опитват да правят пари, просто за нищо не ги бива! Ако останеше на тях, плодовете щяха да гният в градините и никой дори не би се навел да ги обере от земята… Аз да не съм дошъл на това затънтено и студено място, за да им крада от залъка, я! Дойдох, за да дам тласък на търговията! Когато преди години започвах, едва не ми целуваха краката от благодарност, а сега в целия град не се намира един италиец да ми каже добър ден на улицата. Приятелите ми римляни също се оплакват, Квинт Сервилий.
— Знам, знам, тази история съм я чувал поне петдесет пъти от Сатурния до Ариминум — отбеляза познавачът на „италийския въпрос“.
Когато слънцето измина седем осми от орбитата си по небето и горещината започна да отстъпва пред хладния планински въздух, Публий Фабриций и височайшите му гости се запътиха към театъра. Той представляваше временна дървена конструкция, опряна на градските стени, така че публиката да се крие на сянка, а сцената да се огрява от залязващото слънце. Навярно около пет хиляди пиценци вече бяха заели огромната част от трибуните, но на предните два реда не седеше още никой — това бяха местата, запазени изключително за римляни.
В последния момент Фабриций бе внесъл известни промени в първия ред, където нареди да издигнат дървен подиум и да го покрият с балдахин. На подиума имаше достатъчно място за куриатния стол на претора, както и за двамата му придружители — легата Фонтей и самия Фабриций. Това, че хората, седнали зад балдахина, нямаше да виждат абсолютно нищо на сцената, не тревожеше ни най-малко търговеца на мармалад. Гостът му беше римски претор, ползващ се с проконсулски империум, и струваше повече от всичките пет хиляди пиценци отзад по трибуните.
Квинт Сервилий и свитата му влязоха в театъра през дългия тунел, минаващ под тъй наречената кавеа — или с други думи трибуните, построени под формата на широка дъга, — за да излязат на средата на пътеката между редовете. Дванайсет реда по-надолу се намираше и самият подиум за претора, а пред него се ширеше празният полукръг, който по традиция отделяше публиката от играещите. Най-напред се показаха главите на ликторите, сложили на рамо фасциите с брадвите, след тях вървяха преторът и легатът му, придружени от грейналия от щастие Фабриций. Шествието завършваше с двайсетте наемници, които пазеха Сервилий. Жената на Фабриций, която бе счетена за недостойна да се запознае лично с гостите си, седеше с приятелки вдясно от подиума, при това на задния ред. Първият ред по традиция се пазеше за мъжете.
При появата на внушителната делегация сред хилядите пиценци се надигна спонтанен шепот; всеки се навеждаше напред с надеждата да види по-добре новодошлите, шепотът се превръщаше все повече в размяна на шеги и коментари, в подвиквания, докато най-накрая целият театър не гръмна в освирквания и тропане с крака по дъските. Колкото и да се чудеше на подобно посрещане, Квинт Сервилий от рода на Авгура прикри обзелото го смущение и премина покрай дванайсетте реда италийци с гордо вдигната глава, за да се разположи царствено върху стола си от слонова кост, сякаш беше представител на древната патрицианска фамилия, с която нямаше нищо общо. Фонтей и Фабриций припкаха подире му, а ликторите и наемниците заеха местата от двете страни на подиума и прибраха оръжията между краката си.