Окото на тигъра

Когато слязох на двора, за да видя какво е останало след неочаквано посетилите ни гости предишната вечер, дъждът беше спрял и облаците вече се разнасяха. Ножът лежеше в калта. Вдигнах го и го изхвърлих през живия плет. Влязох в кухнята, потрепвайки с крака и потривайки ръце, за да се стопля.

Шери беше започнала да приготвя закуската.

— Как е ръката ти?

— Боли ме — призна си тя.

— Ще спрем при някой лекар по пътя за Лондон.

— Откъде ти дойде на ума, че ще ходя до Лондон? — предпазливо попита тя, докато мажеше препечената филия с масло.

— Причините са две. Първата е, че не можеш да останеш тук. Ония чакали ще се върнат — тя ми хвърли бърз поглед, но не каза нищо. — Втората е, че ти ми обеща да ми помогнеш, а следата води към Лондон.

Не изглеждаше съвсем убедена, така че по време на закуската измъкнах писмото, което бях намерил в папките на Джими.

— Не разбирам каква е връзката — най-сетне продума тя и аз честно си признах:

— Нито пък аз — запалих първата си пура за деня и въздействието на тютюна беше почти чудотворно. — Но когато видях думите „Утринна светлина“, нещо ми щракна в ума… — замълчах. — Господи! Ето какво било. „Утринна светлина“! — припомних си откъслеците от разговора, воден под мостика на „Танцуващата по вълните“, които бяха стигнали до ушите ми през вентилатора на каютата.

„За да попаднем на утринната светлина, ние ще трябва да…“, спомних си ясния и нетърпелив глас на Джими. „Ако утринната светлина е там, където…“ Повторените още веднъж думи тогава бяха ме озадачили. Но бяха останали натрапчиво в паметта ми.

Започнах да обяснявам на Шери, но бях толкова развълнуван, че избълвах поток от неразбираеми съждения. Тя се изсмя, усещайки вълнението ми, но без да разбира за какво й говоря.

— Ей! — спря ме тя. — Не разбирам за какво ми говориш.

Почнах отначало, но се спрях по средата и я зяпнах мълчаливо.

— Сега пък какво ти има? — хем се забавляваше, хем пък нямаше търпение. — Ще ме накараш да полудея.

Грабнах вилицата пред себе си.

— Камбаната. Спомни си камбаната, за която ти говорих. Онази, която Джими измъкна при Топовния риф.

— Спомням си я, разбира се.

— Нали ти казах, че върху нея имаше надпис, полуизяден от пясъка?

— Да, продължавай нататък.

Започнах да пиша с вилицата върху маслото, използвайки го като плоча за писане: „VV N L…“ После нанесох изтритите от повърхността на бронза букви.

— Ето какво е било — казах аз. — Тогава не можах да разбера нищо, но сега… — бързо изписах всичките букви на „УТРИННА СВЕТЛИНА“.

Тя ме гледаше зяпнала, кимайки, докато всичко й стана ясно.

— Трябва да разберем нещичко за кораба с име „Утринна светлина“.

— Да, но как?

— Няма да е трудно. Знаем, че корабът е принадлежал на Източноиндийската компания… Трябва да е останал в архивите… на „Лойдс“… или пък в Търговската палата?

Тя грабна писмото от ръцете ми и го прочете отново.

— В багажа на доблестния полковник сигурно е имало само мръсни чорапи и стари ризи — смръщи нос тя и ми подаде обратно писмото.