Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Инстинктивно усещах, че се колебае какво да направи. Нямаше да успее да скочи в колата и да я обърне по посока на алеята, защото дотогава щях да съм го стигнал. Кривна наляво и хукна към притъмнелия изход на алеята с развети зад гърба му пешове на кашмиреното палто. Впуснах се след него.
Настилката беше покрита с хлъзгава глина и на него му беше трудно да тича бързо. Подхлъзна се и едва не падна. Аз вече го застигах, готвейки се да скоча отгоре му, когато се обърна и се разнесе острото щракане на автоматичен нож. Пред очите ми блесна изскочилото острие. Той се отпусна на колене с насочен нож и аз налетях направо без никакво колебание.
Не беше очаквал подобно поведение, блясъкът на стоманата действа смразяващо на мнозина. Замахна към корема ми с подъл удар отдолу нагоре, но ръката му трепереше, беше се задъхал от тичането и движението му бе съвсем немощно. Посрещнах китката му и в същото време нанесох удар по лакътя му. Ножът се изплъзна от ръката му, а аз преметнах тялото му през бедрото си. Той се строполи тежко по гръб, въпреки че размекнатата почва омекоти удара при падането. Забих едното си коляно в корема му и натиснах с цялата мощ на моите двеста и десет фунта живо тегло така, че изкарах всичкия въздух от дробовете му. Той се сви като зародиш в майчина утроба, мъчейки се да си поеме въздух, и аз го обърнах по корем. Вълненото таке падна от главата му и открих, че косата му е тъмна и гъста, прошарена на места със сребристи кичури. Хванах го здраво за косата, седнах върху раменете му и натиснах лицето му в дълбоката жълта кал.
— Никак не обичам момченцата, които изтезават момичета — приятелски му заговорих аз, но зад гърба ми изрева двигателят на триумфа. Фаровете му блеснаха и описаха широка дъга, докато се насочваха право към тясната алея.
Знаех си, че не бях ударил достатъчно силно русия, цялата ми работа беше прибързана и нескопосана. Зарязах мъжа в калта и се впуснах обратно по алеята. Колелата на триумфа забуксуваха върху паветата на двора, фаровете му блеснаха ослепително в очите ми и колата се понесе напред, поднасяйки се и криволичейки, щом излезе от паважа и пое по калната алея. Шофьорът овладя поднасянето и се насочи право към мен.
Хвърлих се по корем и се претърколих в студената кал на тесния канал, отвеждащ отпадъчните води надолу към високия жив плет.
Колата се блъсна силно в бордюра и живият плет полегна леко встрани. Колелата от близката й страна бясно се завъртяха върху каменния бордюр на канавката, надвисвайки на сантиметри от лицето ми и заливайки ме с дъжд от кал и окапала шума. После отмина нататък.
Щом се изравни с мъжа в оплесканото с кал кашмирено палто, колата спря. Той бе коленичил встрани от алеята и сега се вмъкваше с усилие в купето на колата. В мига, в който изпълзях от канавката и хукнах след спортната кола, тя потегли отново, хвърляйки потоци кал със завъртелите се на място задни колела. Напразно се опитвах да ги догоня. Колата набра скорост и изчезна нагоре по склона.
Отказах се да ги гоня, обърнах се и побягнах обратно по алеята, ровейки в подгизналите ми джобове за ключовете на крайслера, но се сетих, че бях ги оставил върху масата в стаята на Джими.
Шери стоеше облегната на отворената врата на кухнята. Притискаше към гърдите си изгорената ръка, косата й беше в пълен безпорядък. Ръкавът на блузата й висеше откъснат при рамото.
— Не можах да го спра, Хари — изхлипа тя. — Опитах се, но не можах.
— Как е ръката ти? — попитах аз, забравяйки намерението си да преследвам спортната кола, щом видях окаяното й състояние.
— Опърлена е леко.
— Ще те заведа на лекар.
— Не. Не е необходимо — отказа тя, но усмивката й не можеше да скрие изкривеното й от болка лице. Качих се до стаята на Джими и взех от чантичката с медикаменти долоксен за успокояване на болките и могадон, от който щеше да заспи.
— Няма нужда — запротестира тя.
— Трябва ли да ти стисна носа и да те накарам да ги изпиеш? — попитах аз, а тя се усмихна, поклати глава и изгълта хапчетата.
— А ти вземи да се изкъпеш — рече тя, — целият си мокър — и аз изведнъж усетих, че съм вир-вода и че треперя от студ. Когато излязох от ваната и слязох долу в кухнята, тя беше вече полузамаяна от хапчетата, но беше направила кафе за двама ни, подсилено с малко уиски. Изпихме го, седнали един срещу друг.
— Какво искаха? — запитах аз. — Какво ти казаха?
— Мислеха, че зная защо Джими е бил на Сейнт Мери. Искаха да им кажа.
Замислих се върху думите й. Тревожеше ме мисълта, че нещо не е съвсем наред.