Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
— Ние извоювахме своите права. Отхвърлихме оковите си. С кураж и жертви, стремейки се към единствено благородното в живота. Днес сме разкрепостени.
Избраникът имаше непреклонно лице. Той бе красив, интелигентен, четирийсетгодишен мъж. Шест дълги белега бяха издълбани на ръцете му като груба емблема, между веждите му втренчено и немигащо зееше татуирано синьо око.
— Да, така е — съгласи се Хав.
Настъпи кратко мълчание.
— Господата от града не разбират нашите жени. Не вярват, че те не ламтят за свободата на мъжете. Тя не е за тях. Жената копнее да си гледа бебето. За нея това е благородното, което иска да следва в живота. Тъй е наредил Бог Камие, а пък милостивата Туал й е дала чудесен пример. По други места може и да е различно. Току-виж там се появили вещици, които не се грижат за децата си. Знае ли човек…
Хавжива кимна, както го правеха на Яйоуе — дълбоко, почти като поклон. Сетне подхвърли:
— Вчера наблюдавах доста интересна картина…
Избраникът не реагира; не стана ясно дали въобще е чувал тази дума.
— Цветове и линии, нарисувани с шарена пръст върху земята. Навярно те изразяват нещо, отпращат някакви послания към света. Всяко откритие е индивидуално, всяка истина е едностранна — продължи без усилия гостът с достолепното красноречие, което бе усвоил от майка си, Наследницата на слънцето, когато тя общуваше с чужди търговци. — Но една истина не отрича друга. Всяко знание е просто капка от огромен океан. Понякога същността се крие в къса линия или в пастелен тон. Щом видиш завършената фигура, вече не можеш да възприемаш частите й наместо цялото.
Младият вожд стоеше сив като камък. След известно време се обади:
— Ако започнем да живеем както в града, всичките ни познания ще се загубят.
Зад неопровержимия му тон се спотаяваха страх и тъга.
— Драги избранико — обърна се Хавжива към него, — вярно е това, което казваш. Много ще бъде загубено, разбирам го сам. По-малкото знание трябва да се пожертва пред по-голямото. И то неведнъж.
— Мъжете от моето племе никога няма да се отрекат от нашите традиции! — възкликна избраникът. Неговото невиждащо, сбръчкано средно око гледаше към небето, обгърнато в жълтеникава омара над безкрайните поля, въпреки че собствените му тъмни очи се взираха в земята.
Гостът му премести поглед от това чуждо лице към яркото, бяло, мъничко слънце, което жарко пламтеше, ниско сведено над тази чужда планета.
— Сигурен съм, че е така — заключи той.
Когато бе петдесет и пет годишен, постоянният служител Йехедархед Хавжива отиде на посещение в Йотебер. Не беше идвал тук твърде отдавна. Работата му като екуменски съветник към Министерството на социалната справедливост го бе задържала на север, макар често да пътуваше до другото полукълбо. Той се установи за дълго в старата столица, но навестяваше и новата по искане на младия Пратеник, който разчиташе на неговия опит. Приятелката му — те живееха заедно вече от осемнайсет години на тая планета без бракове — довършваше една своя книга и бе много натоварена. Веднъж му призна, че би предпочела да остане сама в апартамента за няколко седмици, докато пише.
— Можеш да направиш онова пътуване, за което толкова мечтаеше — предложи му тя. — Щом свърша, веднага ще дойда и аз. Няма да казвам на никого от онези проклети политици къде си. Защо не предприемеш малко бягство? Върви!
И Хавжива отиде. Никак не обичаше да лети въпреки служебната си заетост, тъй че тръгна с влак. Сега влаковете бяха хубави, бързи, пак доста препълнени. Хората с щурм слизаха и се качваха на всяка спирка, викаха по кондукторите, но не се опитваха да се покатерят върху покривите на вагоните — не и при 130 километра в час. Бе си взел самостоятелно купе в експреса до Йотебер. Дългите дни се нижеха, а той гледаше мълчаливо пейзажа, прелитащ пред очите му: възстановителните работи, някогашната пустош, новозалесените гори, разрастващите се градове. Точеха се цели мили с колиби и хижи, с къщи и жилищни блокове, селища, които напомняха старите лагери, зеленчукови градини и навеси за ремонт, фабрики, грамадни млади заводи. После отново поля и канали, в чиито води се отразяваше вечерното небе; някое босоного дете, хукнало до бял огромен бивол край житните ниви. Нощите бяха кратки и Хав сладостно се унасяше в сън от ритъма на движението.
На третия ден следобед слезе на гарата в Йотебер. Никакви тълпи. Никакви вождове. Никакви телохранители. Отправи се из топлите, добре познати улици към пазара, през градския парк. Това бе проява на малко прекомерна дързост. Престъпни банди и крадци продължаваха да кръстосват наоколо и той вървеше бдително, без да се отклонява от централните алеи. Мина покрай древния запуснат храм. Беше вдигнал един бял цвят, паднал от храсталаците. Положи го в краката на Туал. Мадоната се усмихна, взряна кривогледо към липсващия си нос. Сетне се упъти към големия нов квартал с разхвърляни пристройки. Там живееше доктор Йерон.