Четири пътя към прошката

Забеляза, че жените посипват цветен прашец, оформяйки някаква фигура с него. Взря се в пъстрите линии и успя да различи един удължен силует, наподобяващ ръка или клон, и извита землисточервена дъга.

След като ги поздрави, той не каза нищо повече, само клекна наблизо. Те продължиха своите занимания. От време на време си разменяха шепнешком по някоя дума.

Щом спряха, посланикът ги запита:

— Това сигурно е свещена рисунка, а?

Възрастните яйоуейки го изгледаха, навъсиха се, но не отвърнаха.

— Няма да можеш да я видиш — подхвърли по-тъмнокожата млада жена и изкусително му се усмихна, от което Хавжива остана много изненадан.

— Искаш да кажеш, че не бива да стоя тук, така ли?

— Не, господине, можеш да си стоиш. Просто няма да я видиш, както трябва.

Той се изправи и пак погледна рисунката, очертана със сив, жълтеникав, червен и кафеникав прах. Елементите й бяха свързани помежду си в единно цяло — хармонично, но непонятно.

— Още не е готова, нали?

— Това е само съвсем, съвсем малка част — въздъхна жената, която му се бе усмихнала. Черните й очи хвърляха иронични пламъчета.

— Никога ли не я завършвате докрай?

— Не. — Другите също прибавиха „не“, а стариците дори се побутнаха.

— Би ли ми обяснила какво точно представлява тази картина?

Изглежда, че не беше чувала думата „картина“. Озърна се сякаш за помощ, замисли се и пак вдигна умните си очи към него.

— Това е нашето знание — кимна тя към пастелните цветове на фигурата. Топлият вечерен вятър вече замазваше границите между багрите.

— Те не могат да разберат — вметна другата млада жена шепнешком. Лицето й имаше пепеляв оттенък.

— Мъжете ли? Нима не са я виждали в цялостен вид?

— Никой не я е виждал. Само ние. Тя е в нас, тук — чуждопланетката посочи не главата, а сърцето си. После сложи ръце на гърди — своите дълги, загрубели от тежък труд ръце.

Изведнъж стариците се надигнаха. Пошушукаха си, едната подвикна на младите жени нещо, което Хавжива не успя да разбере, и с бавна стъпка се отдалечиха.

— Сигурно не е позволено да разказвате за рисунката си на някой мъж — рече хейнецът.

— На мъж от града — уточни тъмнокожата и се засмя. — Мислят си, че ще избягаме.

— Ами вие искате ли?

Тя сви рамене: къде?

Изправи се грациозно и едва докосна с крак фигурата на земята — на пръв поглед произволно, абстрактно съчетание от цветове и линии, от извивки и плътни петна.

— Виждаш ли я? — обърна се тя към пришълеца, като закачливо го стрелна с очи.

— Може би някога ще се науча на това изкуство.

Онази с пепелявия тен подчерта:

— Само жена би могла да те научи.