Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Значи за тебе е добре да имаш големи ръце, та да се държиш.
— Не става така според мен — изпъшка Скалата. — А и дръжката не я бива. И аз…
Камъкът се освободи и рогоядецът падна. Каладин го хвана за ръката и му помогна да се закрепи.
— Двадесет секунди — съобщи Сигзил. — Не е много.
— Предупредих ви — отговори Каладин и взе камъка. — Трае по-дълго, ако ползвам повече Светлина на Бурята.
— Струва ми се, че ни трябва база за сравнение — продължи Сигзил. Поровичка в джоба си и извади сияещ диамантен чип, най-ниската деноминация на сферите. — Извлечи цялата Светлина оттук, вкарай я в камъка, после ще окачим Скалата на него и ще видим кога ще падне.
— Бедните ми ръчички… — изстена Скалата.
— Ей, манча, ти поне имаш две, нали? — провикна се Лопен малко по-отдалече. Хердазиецът пазеше — да не би някой от новобранците да намине и да види какво прави Каладин. Това не би трябвало да се случи — упражняваха се доста далеч — ала той настоя някой да пази.
Накрая всички ще разберат, помисли Каладин и взе сферата от Сигзил. Нали току-що го обеща на Сил? Че ще станеш Сияен?
Той рязко вдъхна Светлината, после я въведе в камъка. Ставаше все по-добър в това — извличаше Светлината в дланта си и после покриваше с нея страната на камъка като със светеща боя. Тя проникваше в камъка и когато Каладин го притиснеше до стената на пропастта, той си оставаше там.
От камъка се извиха ивици светлина като дим.
— Може би не е нужно да караме Скалата да виси. Ако ти трябва база за сравнение, защо просто не вземеш времето, за което камъкът стои сам?
— Ами защото не е толкова забавно — отговори Сигзил. — Но добре.
Продължи да вписва числа в тефтера. Повечето от другите мостови биха се почувствали неловко от това. Смяташе се, че не е мъжествено и даже е богохулно мъж да пише. Сигзил поне пишеше само глифи.
За щастие днес с Каладин бяха само Сигзил, Скалата и Лопен — все чужденци, от страни с различни порядки. Хердаз формално беше ворински, но хердазийците изповядваха свой воринизъм и Лопен нямаше нищо против някой мъж да пише.
Докато чакаха, Скалата се обади.
— И тъй, Благословени от Бурята водачо, каза, че можеш да правиш и други неща, нали?
— Да лети! — рече Лопен от прохода.
— Не мога да летя — сухо отвърна Каладин.
— Да ходи по стените!
— Опитах. За малко да си разбия главата като паднах.
— Ах, ганчо. Без летене или ходене по стените? Все някак трябва да впечатлявам жените. А лепенето на камъни по стената няма да е достатъчно.
— Мисля си, че всеки би се впечатлил. Това оборва природните закони — рече Сигзил.
— Не познаваш много хердазийки, нали? — въздъхна Лопен. — Казвам, че наистина трябва пак да пробваме летенето. Това ще е най-доброто.
— Има още нещо — подхвърли Каладин. — Не е летене, но все пак е полезно. Не съм сигурен мога ли да го повторя. Никога не съм го правил съзнателно.
— Щита — каза Скалата. Той стоеше до стената и наблюдаваше камъка. — На бойното поле. Когато паршендите ни обстрелваха. Стрелите попадаха в твоя щит. Всички стрели.
— Да.
— Трябва да проучим това — рече Сигзил. — Нужен ни е лък.
— Духчета — обади се Скалата и посочи. — Те дърпат камъка към стената.
— Какво? — удиви се Сигзил, отиде при него и се вторачи в камъка. — Не ги виждам.
— А, значи те не искат да бъдат видени. — Скалата се поклони. — Прощавайте, мафа’алики.
Сигзил се свъси, огледа по-отблизо, взе една сфера да освети по-добре. Каладин отиде при тях. При внимателно вглеждане успяваше да различи малки пурпурни духчета.
— Тук са, Сиг.
— Защо тогава аз не ги виждам?
— Има нещо общо с моите способности — отговори Каладин и хвърли поглед на Сил, която седеше в цепнатина в скалата, беше провесила едното си краче отвън и го люлееше.
— А Скалата…
— Аз съм алаии’ику — обясни Скалата и положи ръка на гърдите си.
— Ще рече? — нетърпеливо попита Сигзил.
— Ще рече, аз мога да видя тези духчета, а ти не можеш — отговори рогоядецът и сложи ръка на рамото на Сигзил. — Всичко е наред, приятелю. Не те обвинявам, задето си сляп. От въздуха е, разбираш ли. От него вашите мозъци отказват да работят като хората.
Сигзил се намръщи, но записа нещо, докато разсеяно вършеше друго с пръстите си. Броеше секундите? Камъкът най-после падна от стената и изпусна няколко струйки Светлина на Бурята, когато се удари в земята.
— Доста повече от минута — каза Сигзил. — Аз преброих осемдесет и седем секунди.