Сватба в небето
- Автор: Элиаде Мирча
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лора Ненковска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Сватба в небето». Краткое содержание книги:
Не можех вече да понасям безнадеждната си самота и в началото на лятото се върнах в Букурещ. По някаква случайност Клоди все още не беше заминала; надявах се, че тя ще ми разкаже подробно за живота на Лена след нашата раздяла. Но даже и Клоди не знаеше почти нищо. Беше я виждала само веднъж, на погребението на старицата, и тогава едва си разменили няколко думи. Лена спряла да приема гости, не излизала никъде. По-късно разбрах, че в тези седмици на изолация тя съвсем старателно е подготвяла изчезването си, което след това изуми всички столични кръгове, в които се движеше през годините. В онзи момент беше скъсала с целия тогавашен наш свят. Той беше и мой, и неин. И понеже имаше основно само познати, много малко приятели, а нещастията, които я сполетяха, я бяха оставили съвсем сама и ненужна никому, за нея не е било никак трудно да потъне напълно в неизвестното, да изчезне от обществото, наистина без да остави нито следа…
Да, но мен нямаше как да откаже да ме приеме. Една сутрин отидох при нея. Все още не беше продала къщата, която й беше оставила в наследство възрастната й леля. Изчаках около пет минути в салона, преди тя да влезе. Бързо ми стана ясно, че не ме е забравила, защото беше много развълнувана. И вероятно се беше забавила толкова, за да даде време на сърцето си да забави галопиращия си ритъм и на очите си да се прояснят.
Казах й, че страшно много съжалявам за нещастието, което я беше сполетяло. Тя наведе очите си.
— Наистина — отвърна тя. — Сега останах сама…
— Но аз те молих толкова пъти — прекъснах я аз, с тайната надежда, че тя самата очаква разговорът да се насочи именно в тази насока.
— Вече е невъзможно — прошепна тя отново.
— Но защо? — разбунтувах се аз. — Аз не разбирам нищо от това, което се случи. Или пък съм се лъгал от самото начало, от мига, в който повярвах, че ме обичаш!…
— Обичах те страшно много — заговори тя и повдигна погледа си. — Ти нямаш никакво право да се съмняваш в това…
— И една-единствена грешка, една-единствена лудост беше достатъчна, за да се разпадне цялата тази любов? — патетично запитах аз.
Не ми отговори веднага. Мачкаше ръцете си и по бледността й разбирах колко много я измъчваше онази тайна, която напразно се опитвах да изтръгна от нея.
— … И нима се оказа, че всичко, което имаше между нас, може да бъде разрушено само заради една нощ, прекарана далеч от теб? — не спирах да упорствам аз.
— Не е само това — бавно изрече тя. — Аз винаги съм била искрена с теб. И точно тогава не можех да те излъжа… Точно когато ми поиска нещо толкова важно в живота на една жена… А аз исках да спася поне този етап от връзката ни. Надявам се, че точно това е нещото, което няма да направим по волята на някаква случайност… Така, както правехме всичко останало — добави и наведе очи. — А и щом нещата е трябвало да достигнат дотук, то не е било нужно да се срещаме…
— Не разбирам нищо — завайках се аз наистина натъжен. — Не разбирам нищо друго, освен че твоята любов се е изчерпала…
— Да, истина е…
Погледнахме се дълбоко в очите. По-късно се питах как съм могъл да издържа на нейните натежали от мисли, меланхолични и същевременно ясни, почти кристални погледи, откъде съм намирал силите да ги понеса докрай…
— Исках да те видя още веднъж — каза тя твърдо. — Не исках да носиш в душата си един мъртвец цяла вечност, не исках да пазиш в себе си фалшив образ… Фалшив образ на всичко, което беше нашият съвместен живот в последно време…
— Защо не ми каза нищо? — разбунтувах се аз. — Защо не ми обърна внимание?!…
— И какво щеше да помогне това? — усмихна се тя.
Задълбочих се в мислите си за миг.
— И въпреки това можехме да бъдем щастливи…
— А не бяхме ли? — попита ме Лена. — Толкова бързо ли забрави?…
— Исках да кажа до края на живота ни — пророних натъжено аз.
Тя бавно затвори очи и остана така мълчалива за няколко секунди. Стори ми се, че ми дава да разбера, че вече ми е казала всичко, което е имала да ми казва, и очаква от мен да си тръгна. Затова се изправих.
— Ще ми позволиш ли все пак да те виждам от време на време? — попитах я аз, докато й целувах ръка.
— Не, моля те да не правиш това — отвърна ми тя.
… И аз послушах молбата й…
XVI
Всичко, което се случи след това, очевидно нямаше никакво значение. Оттогава минаха осем години. Аз прекарах голяма част от времето си в чужбина и когато се връщах в Букурещ, почти не чувах да се говори за Лена. Беше изчезнала от светския хоризонт. Известно време носех меланхолията си из града, където се бях радвал така горещо на любовта на Лена. И после със същата лекота и почти без да си давам сметка за това просто забравих. Първо забравих, че съм нещастен, после, че съм влюбен и всичко останало. Емоционалната памет не е мъжко качество. Е, наистина, винаги си спомнях, че бях обичал и че единствената жена, която бях обичал истински, е Лена. Тази подробност не успях да забравя никога: че бях познал любовта и че всички други авантюри, в които се бях впускал, бяха просто някакви временни връзки. Но вече го нямаше спомена за любовта, плътен и достоверен по начина, по който мога да кажа, че си спомням, че името ми е Барбу Хаснаш…