Сватба в небето
- Автор: Элиаде Мирча
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лора Ненковска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Сватба в небето». Краткое содержание книги:
Самият аз вярвах, че това е истинската причина. Въпреки че тази подробност беше обезобразена и затрупана от безброй други тежки токсини и наслагвания от събития, които напълно променяха смисъла и последиците от нея.
— … А за мен това е въпрос на свещен дълг — добавих и се учудих на суровия тон, с който говорех. — Не разбирам тази форма на модерен брак, основаващ се изключително върху егоизма…
Чувах какво говоря и собствените ми думи ме убеждаваха, че съм прав. Когато останах сам, започнах да се разхождам замислен из кабинета си, така, както подобаваше на зрял мъж, сблъскал се с морални проблеми. Безполезно е да ти казвам, че всички тези проблеми ги откривах специално за да оправдая пред приятеля си адвокат факта, че съм поискал развод. Драмата, в която бях влязъл, ме ласкаеше донякъде; бях се превърнал в мъж, който страда заради моралните си принципи, в съпруг, който жертва собствения си семеен уют само защото не желаеше да абдикира от високата си етична позиция и така нататък, и така нататък. Колко много щях да страдам впоследствие заради суетата и глупавото си самодоволство през онези дни! Но тогава болката, или по-точно казано — раздразнението ми, намираше успокоение в цял куп фалшиви идеи, заради които си представях, че страдам. И като към това се добави и новостта в положението ми и множеството непреживени дотогава подробности, които отвличаха вниманието ми. Повтарях си по няколко пъти на ден: „Ами ето, развеждам се“… и това сякаш добавяше някаква тежка тържественост на гневния ми жест да се разделя възможно най-бързо с Лена…
Колко плашещо беше обаче осъзнаването ми само след седмица, когато се събудих обграден от самота! Този път осъзнах, че наистина съм остарял и копнежът ми по Лена беше пак толкова огромен, както и в първите месеци на любовта ни. И въпреки това ме беше срам да предприема един-единствен жест на помирение. Не зная как да обясня тази пълна парализираност. Когато си представях, че ще я видя, че трябва да й поискам прошка и да я помоля да се върне, губех всяка възможност да взема решение. Съвсем глупашки се надявах, че Лена ще се върне по своя воля, че няма да е нужно да я моля. Междувременно разбрах, че и тя страда ужасно и че беше станала неузнаваема. Един от приятелите ми я беше срещнал. Каза ми, че изглеждала различна, напълно друг човек. И въпреки това етапите на развода ни вървяха непоколебимо по реда си. Отчаян от мълчанието й, й написах няколко реда с молба да ми прости и да се върне при мен. Получих отговора й едва след няколко дни. „Простила съм ти!“, ми пишеше. И толкова. Нито дума повече. Бях толкова изумен от отговора й, че освободих персонала, затворих къщата и заминах за три месеца извън страната…
Бях в Париж, когато научих вестта за кончината на леля й. Изпратих й телеграма със съболезнованията си. Тя ми благодари, като ми изпрати семпла визитна картичка с моминското си име. Стана ми ясно, че разводът беше приключил…
Едва след като си дадох сметка, че Лена вече не ми принадлежи, разбрах, че животът ми се е превърнал в достойно за оплакване корабокрушение. Няма как да почувстваш с интуицията си това усещане; усещане за пълен личен крах. Това е откритие, което можеш да направиш по-късно в живота; на възраст около четирийсет години, когато вече не можеш да се залъгваш с илюзията, че младостта ти още не е достигнала своя край, че все някъде дебне някакво възможно спасение. И точно илюзията, че имаш време да сториш нещо, че е напълно по силите ти да се измъкнеш от мизерията и пустотата, подхранва усещането за провал, за пълно корабокрушение. Защото, ако си възрастен, вероятно не би могъл да се оплакваш от решенията на съдбата. Но когато не си, ти се струва, че все още нещо може да бъде спасено. Ала невъзможността да го сториш, пълното парализиране и блокиране на всяка твоя инициатива, това са центробежните сили, които те раздробяват на парчета…
Бяха изминали почти два месеца, откакто не бях виждал Лена. Понякога ми се струваше, че всички тези случили се напоследък събития са просто един грозен сън. Нямаше никаква причина те да са реални, нямаше някаква силна необходимост, която да налага тяхното случване. Колко естествено щяха да текат нещата, колко доволни щяхме да продължим да живеем, ако не се бяха случили определени неща. И се питах какви бяха те?! Не вярвах, че желанието ми да имам деца я беше накарало да се откъсне от мен така жестоко. Беше се случило нещо друго, преди или след разговора ни, нещо в любовта ни се беше променило и аз не успявах да отгатна какво е то…