Диамантите са завинаги

Анри продължи да обяснява, че било трагедия, че най-хубавата музика е създадена в миналото. Той не уважаваше нито един съвременен композитор. „Новото поколение“, както ги наричаше презрително, като Пярт, Такемицу и Филип Глас, били банда млади грубияни.

— А вие откъде сте толкова добре запозната с класическата музика? — попита той. — Децата на Дюбре споменаха баща ви. Той музикант ли беше?

— Пианист — уточни тя. — Учил е в Парижката консерватория.

Пропусна да каже, че изкарваше пари, като свиреше Гершуин и Коул Портър в бара на един хотел, и намаляваше наема, като даваше уроци на хазяйката и организираше за нея и приятелките й импровизирани рецитали. Анри й правеше впечатление на сотсе15, напрегнат и прекалено сериозен. Кой знае какво щеше да каже по този въпрос.

Той й разказа, че неговият баща е учил цигулка като дете и го насочил в същата посока.

— Обичам музиката повече от всичко — рече той. — Само че нямам талант.

Тя кимна.

— И с мен е така.

— Татко беше колекционер и аз тръгнах по неговия път — продължи Анри. — Когато бях на седем, осем, девет, обикаляхме битаците и разпродажбите в различни къщи и обществените търгове из цяла Европа, за да съберем колекцията, която притежавам днес. Тя покрива времето от петнайсети до деветнайсети век.

— Имате ли любим инструмент? — полюбопитства тя.

— Имам един съвършен лък на Франсоа-Ксавие Турт — отвърна той.

— Аха.

Баща й беше разказвал за Турт, който унищожавал всеки лък, който не бил безупречен, творенията му подчертавали до съвършенство звука на цигулката в края на осемнайсети и началото на деветнайсети век, а сега се продавали приблизително на цената на ново ферари.

— Но не ми е любим — отвърна Анри и тя реши, че той иска да се похвали.

— Така ли?

— Не е.

— А кой ви е любим?

— В годината на раждането ми, татко купил цигулка Страдивариус за смешни пари. Подари ми я на десетия рожден ден. Друга, създадена същата година, се продаде за два милиона долара в Америка. Моята е била на генерал от армията на Наполеон. След продажбата много хора се свързаха с мен, но нямам намерение да се разделя с нея просто така.

Тя се отдръпна изненадано.

— Къде я пазите?

— У дома, в кабинета ми, в стъклен шкаф.

Истинска трагедия бе, че никой нямаше да свири на тази цигулка. Колко жалко, такъв съвършен инструмент. Беше като птица, хваната в клетка. Това влияеше зле на цигулката. Анри беше лютиер, би трябвало да го знае.

— Давали ли сте я под наем?

— Веднъж.

Анри допи кафето си и отхапа от шоколадчето в чинийката.

— Ако знаех колко струва цигулката преди двайсет години, сигурно щях да я продам. След това щях да съжалявам.

Тя кимна. Той се опитваше да обясни, макар да не бе сигурна какво точно.

— Децата на Дюбре прибързват. Виждат, че в това има пари и искат да ги получат.

— Може би има нещо повече — отвърна тя. — Може би просто обичат магазина, но не могат да го задържат.