Диамантите са завинаги
- Автор: Салливан Джули Кортни
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-430-7
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диамантите са завинаги». Краткое содержание книги:
Както на онези, които търсят близостта и приятелството на брака…
А също и на онези, които нямат никакво намерение да съсипват връзката си със сватба!
Ивлин е щастливо омъжена от четирийсет години, а Делфин е опознала и двете страни на любовта — екстаза на прелъстяването и горчивината от разбитата връзка. Джеймс — парамедик, който се скъсва от работа, за да изхранва семейството си, знае, че родителите на съпругата му биха предпочели преуспял зет. А пък Кейт и партньорът й Дан, макар никога да не са изричали брачни клетви, се радват на близост, доверие и много обич.
Животът на тези двойки се разгръща по необичаен и изненадващ начин. На този фон протича историята на Франсес Зерети, която започва кариерата си на автор на рекламни текстове в края на 40-те. Тя е създател на крилатата фраза „Диамантите са завинаги“, която променя отношението на хората към тези скъпоценни камъни и утвърждава традицията на диамантените годежни пръстени.
Два месеца по-рано Дюбре беше починал от инфаркт, докато изнасял боклука, и сега трите му деца търсеха човек, който да купи магазина и да се закълне, че ще запази предназначението му.
Като момиче Делфин бе прекарала безброй часове с баща си, докато разглеждаше инструментите зад прашната витрина на мосю Дюбре. Цигулките в средата висяха на тънки корди над пиано и сякаш се носеха магически във въздуха. От двете им страни бяха подредени флейти и кларинети, както и арфа, по-висока от нея. Имаше инструменти, за които обикновеният човек нямаше представа, но баща й ги познаваше всичките: старинен клавесин, акустичната кутия, изработена от коруба на костенурка.
Децата на Дюбре, всички в началото на двайсетте, се бяха насочили другаде. Двете големи бяха в Лондон, а най-малкият — в университета на Монреал. Бяха се върнали в Париж за погребението и в събота от два до пет имаха намерение да говорят с всички кандидат-купувачи на магазина.
Отидоха единствено Делфин и Анри.
Тя седна на стол до вратата, докато децата на Дюбре разговаряха с Анри. Делфин помнеше как бяха тичали из квартала, тогава беше тийнейджърка, а те — съвсем малки. Беше очевидно, че не са наследили страстта на бащата към музиката. Въпросите им бяха простовати, по-скоро свързани с чувства, отколкото с факти — „Кой тип песни са ви любими?“, питаха те и „Защо искате да притежавате магазина?“ Стана ясно, че Анри е изключително подходящ за собственик. Беше учил реставрация при самия Дюбре и затова вярваше, че има право да притежава магазина му. Беше почти обиден, че Дюбре не го е оставил на него. Обясни им, че работи като консултант в Мюзе дьо ла Мюзик, където се намираше една от най-богатите колекции музикални инструменти в света. Когато бил по-млад, тъкмо след като завършил университет, имал малък магазин край Плас дьо Вож, който специализирал в струнни инструменти от седемнайсети век.
Делфин усети как се свива все повече след всяка негова дума. Преповтаряше си онова, което бе намислила да каже. Имаше опит в продажбите, след като последните няколко години се беше занимавала с недвижими имоти, беше минавала покрай този магазин стотици пъти, може би дори хиляди, и бе запленена от него. Откакто се помнеше, искаше да го притежава. Това е мечтата на баща й и тя я беше наследила от него, също като дългите слаби крака и острия нос.
Когато дойде редът й, Делфин забрави онова, което щеше да й придаде тежест, и им разказа как е изгубила баща си само преди година.
— О, не! — извикаха децата, тъй като помнеха добрия Людовик Моро, който живееше зад ъгъла, в къщата с бръшлян, на Рю Кошоа. Тя се виждаше от входа на магазина.
— Все още ли живеете тук? — попита момичето.
— Да — потвърди тя. — Баща ви беше много добър човек. Знам, че ще обичам магазина не по-малко от него. Това е най-любимото ми място в цял Париж. Когато бях дете, татко ме водеше тук в събота сутрин. Той беше пианист и този магазин беше за него и дом, и работилница. Почиташе го повече от която и да е катедрала във Франция. След като почина, продължих да идвам тук. Баща ви беше много внимателен. Повтаряше, че татко е бил добър човек, един от любимите му клиенти, че мога да го посещавам винаги когато поискам.
След това децата се оттеглиха в работилницата. Дори на тях не беше позволено да влизат там, докато баща им беше жив, и Делфин се запита как ли се чувстват. Не казаха довиждане, не обещаха да се върнат. Не беше сигурна дали веднага ще съобщят решението си, или ще се обадят по-късно с присъдата.
— Да чакаме ли? — обърна се тя към Анри, а той сви рамене, сякаш му беше все едно, и излезе навън. Тя остана да го наблюдава как чака на тротоара пред обущаря цели десет минути. Беше стегнат мъж, висок колкото нея, на около петдесет. Имаше елегантни очила с черни рамки и носеше хубав костюм, но й се стори, че се чувства неудобно. Реши, че е от академичните типове, които вкъщи обличат огромни пуловери.
Най-сетне децата на Дюбре се върнаха. Момичето се усмихна и даде знак на Анри да влезе, а Делфин се почувства разочарована, но същевременно я обзе облекчение. Може би идеята не беше чак толкова добра. Тя не знаеше почти нищо за историческите инструменти и още по-малко за реставрацията. По всичко личеше, че съдбата е решила да я спаси от самата нея. От друга страна, имаше нужда от нещо ново, от предизвикателство, което да запълни празнините в нея. Вече не се интересуваше от романтика, не и сега, макар в миналото това да бе любимото й развлечение.