Диамантите са завинаги

Съквартирантката й си легна към десет — когато я видя на вратата по нощница и ролки, Франсес бе завладяна от професионална завист, въпреки че Ан бе най-обикновена секретарка в правна кантора, която щеше да прекара целия следващ ден, както и всеки друг, като разнася кафе и си води записки.

Франсес тъкмо бе приключила с най-новата текстова реклама за „Де Беерс“, серия за меден месец със снимки на красиви места, на които новобрачните могат да заминат — „Скалистият бряг на Мейн! Аризона! Париж!“ Имаше и нещичко по-достъпно, за хора с малко пари, което тя кръсти „Край реката“.

В известен смисъл това беше най-важното от всички, тъй като се опитваха да привлекат обикновените хора. Преди десет години, когато „Де Беерс“ станаха техни клиенти, агенцията бе направила обширно проучване, за да открие силата — или по-точно слабостите — на традицията с диамантените годежни пръстени. Навремето жените, които са искали такъв пръстен, не били много. За хората това били пари, хвърлени на вятъра. Предпочитали да получат пералня или нов автомобил, каквото и да е, стига да не е скъп диамантен пръстен. Тя бе помогнала това да се промени.

Рекламите за меден месец гласяха: „Дано щастието ви е трайно поне колкото диамант“. Доста добре измислено.

— Време е да си лягаме, Франк — прошепна на себе си думите, които майка й мълвеше всяка вечер, когато беше още дете.

Тъкмо се канеше да загаси лампата, когато забеляза празно място, оставено от графичния дизайнер за текст, който тя трябваше да измисли до сутринта.

— По дяволите!

Седна отново, запали цигара и посегна за молив.

Предишния ден й се беше обадил Джери Лок, шеф на нюйоркския офис.

— Трябва ни нещо, от което на мига да се разбира, че рекламираме диаманти — обясни той. — Ключова фраза. Какво мислиш?

Когато Джери Лок попиташе някого какво мисли, бе добре да знаеш, че всъщност не пита. За нея той беше гений. Непредсказуем, понякога мрачен, но сигурно всички гений бяха такива.

— Напълно съм съгласна — отвърна тя.

Джери приличаше на Уинстън Чърчил и се държеше като Уинстън Чърчил, а Франсес бе сигурна, че понякога той си въобразява, че наистина е Уинстън Чърчил. Дори имаше периоди, в които се поддаваше на депресията. Когато за първи път отиде в Ню Йорк, за да му покаже идеите си, беше уплашена до смърт. Джери ги прегледа, а от изражението му не й стана ясно какво мисли. След няколко мъчителни минути той се усмихна.

— Франсес, пишеш прекрасно. По-важното е, че знаеш как да продаваш.

Оттогава се харесваха. Половината служители на „Н. У. Еър“ се страхуваха от Джери Лок или не можеха да го понасят. Другата половина мислеха, че той е върхът, и Франсес бе една от тях.

— „Де Беерс“, разбира се, не трябва да се споменават — продължи да обяснява по телефона Джери.

— Разбира се.

За девет години „Де Беерс“ бяха похарчили милиони за реклама, която почти не споменаваше самата компания. Дори споменаването на дистрибутор щеше да наруши закона. Затова рекламите бяха просто за диаманти и бяха прекрасни. „Еър“ правеха всичко по силите си. Не можеха да показват снимки на диамантени бижута в рекламите, поради което отделът за графичен дизайн го беше закъсал. На теория Джери нямаше нищо общо с творческия отдел. Той беше бизнесмен и само разпределяше задачите. Като ценител на изкуството обаче, беше решил да поръча серия оригинални платна на Лучиони, Бърман, Ламот и дамата на британската империя Лора Найт. Посещаваше някои от най-известните галерии в Европа и купуваше за колекцията на „Де Беерс“ ранни творби от Дали, Пикасо и Едзард.