Войните ги започват неудачниците [bg]

Магьосникът отметна от челото си мократа коса.

Спомените… Случката в гората завинаги се беше врязала в паметта му, всеки детайл, всеки жест. Кръвта по ръцете му, ярко жълтата огърлица, гаснещите очи, и тежките, спокойни удари на сърцето му. В този момент му беше наистина топло.

Любомир протегна ръце към мангала и мрачно погледна слабия огън. Студено. Беше му студено, и даже през лятото, в топлия кабинет, му се налагаше да ходи с кожено палто, а през зимата… Любомир потръпна. Ненавиждаше зимата. Лепкавите снежни парцали, парещият студ и мокрият, стигащ до костите вятър го докарваха до истерия. Той практически не мърдаше от горящата камина, жадно попиваше топлината и въпреки това чувстваше яростния студ, готов всеки момент да погълне крехкото му тяло. Да скове сърцето му.

— Студено е, — прошепна магьосникът.

Той си спомняше зимата, когато беше в особено лошо настроение. Любомир се приближи до огромната маса и нещастно погледна сложната бронзова конструкция.

— Защо пак не се получава?

Той извършваше търсене от разстояние на човек по генетичен код, възможно най-простата и елементарна операция. По негова заповед Секирата отиде в квартирата на предполагаемия помощник на Кортес, някой си Артьом Головин, и донесе от там гребен и четка за зъби. Магьосникът не се съмняваше, че след пет, максимум след десет минути ще знае точно къде се намира този чел, а значи, и Амулетът. След като сложи образците от тъкани в специално устройство, Любомир, без да бърза, с академична небрежност направи необходимото заклинание. В центъра на бронзовата конструкция избухна пламък, освети полутъмния кабинет с неясна зелена светлина, но въпреки очакванията, изображението на чела не се появи. Заклинанието не подейства. Любомир престана да се фука, и започна сериозно, като когато беше дете, отначало. Изпробва седем различни варианта за търсене, но всичко беше напразно. След половин час напразни усилия магьосникът разбра, че този чел е недостъпен. Мощна преграда скриваше Любомир от жертвата му.