Съпругата на губернатора [bg]

Аманда постави на съпруга си инжекция, за да го приспи, и го зави с одеяла. После се качихме горе за по още една чаша чай.

— Ема е русото момиче, което видях на влизане, нали? — казах аз.

Аманда кимна.

— Мислех си, че ще има въпроси, но на никого не му пукаше за нас. Разбира се, ние сме тихи хора. Нямаме много приятели. Предполагам, че и това помогна.

— Кога каза на Мари, че дъщеря й е жива?

— Едва след изчезването на Рей. Исках да го направя по-рано, но Никълъс не беше сигурен, че е добра идея. Мислеше, че и съпругът й може да е замесен в плана за убийството на Ема, и не искаше да рискува.

— И каква беше реакцията й, когато й каза?

— Истерична. Не можеше да повярва. После видя

Ема и тогава разбра истината. Искаше да я премести някъде другаде, но накрая решихме да остане тук. Достатъчно близо сме, за да може Мари да я вижда, а и тук е в безопасност.

— Това е и единственият дом, който дъщеря й някога е имала.

— Дългосрочните ни планове винаги са били да изведем и двете по-далече от Чикаго.

— Но Боунс следи дъщеря си?

— Най-големият й страх е той да не разбере, че Ема е жива.

— Разкажи ми за нея.

— Ема е дар от Бога.

— Не се съмнявам.

— Нейното заболяване се оказа в доста по-лека форма, отколкото всички си мислеха първоначално. Веднага след раждането й я заведохме да я оперират в друг щат. Преди година и половина тя остави проходилката и се очаква да води нормален живот.

— Това е чудесно, Аманда.

— Да, нали? — Тя наведе глава и заплака. Беше звук, какъвто само една майка може да издаде; звук, който разкъса сърцето ми. — Направих всичко по силите си, господин Кели. Заведох я в клиника в Сейнт Луис, за да избегнем ненужно внимание. Обичах я като свое дете. Може би дори повече.

Отвън заваля пролетен дъжд, заблъска внезапно и неумолимо по покрива. Аманда си издуха носа и погледна през прозореца, сякаш никога през живота си не бе виждала буря.

— Тази вечер не трябваше да вали.

— Синоптиците никога не познават.

Тя подсмръкна в отговор на тази очевидна истина и отпи от чая си.

— Ема не може да остане вечно тук — казах аз.

— Няма да остане.

Усетих друга промяна — увеличаващата се дистанция в гласа й, с която ми напомняше, че за нея аз съм външен човек. Нито родител, нито закрилник, нито нещо подобно. — Къде е тя, Аманда?

— Няма я, господин Кели. При майка си е и никога няма да се върне.