Доктор Стъклен [bg]

— Надявам се украсата на Свода да му донесе само добро.

— Аз също — отвърна Брунел и разтърси ръката на инспектора. — В него са съсредоточени надеждите и мечтите на милиони хора.

Лангтън проследи с поглед как Брунел се сля с тълпата гости и си даде сметка, че Сводът, макар и още неоткрит, пече се беше превърнал в символ. Символ на свободата? Може би. Повече в символ на оптимизма. На обещанието за нов живот. За ново начало.

Погледна джобния си часовник. Малко преди единадесет часа. Не искаше да пристига в Уейвъртрий твърде късно. Доброто възпитание изискваше да се сбогува с професора и да му благодари за поканата, но същото това добро възпитание май не важеше, ако домакинът е и главен заподозрян в разследването ти. Имаше обаче един човек, с когото Лангтън искаше да се сбогува. Той се запровира сред хората, сред ароматите на парфюми, на френско вино, на пури и цигари, докато видя сестра Райт, застанала пред една от картините ма професора, окачена на стената в гостната.

— Сестра? Бих желал да ви пожелая „лека нощ“.

Младата жена се обърна и му се усмихна.

— Толкова късно ли стана?

Лангтън се поколеба. Вгледа се в спокойните ѝ очи и малко остана да ѝ сподели плана си.

— Имам работа, която не търпи отлагане.

— Вашата и моята работа никога не търпят отлагане, инспекторе. Твърде много се вживяваме и аз, и вие — тя го улови за лакътя и го притегли към себе си, а после кимна към картината пред тях. — Не съм първа любителка на някои от придобивките на професора — вкусът му е твърде модерен за мен — но от тази не мога да откъсна поглед.

Картината беше маслена, висока около деветдесет сантиметра, широка четиридесет и пет и изобразяваше изтощен пътник, влачещ се с последни сили през дълбок сняг и готов всеки момент да рухне в изпречилата се пред него горичка от редки дървета. В далечината се издигаха сребристите кули на град, който клетият пътник никога нямаше да успее да достигне. Всяка мазка, всеки нюанс подсилваха студената атмосфера, която творбата излъчваше.

— Направо те всмуква — забеляза Лангтън. — Макар че ми се струва леко меланхолична.

— Мислите ли? — сестра Райт не отмести поглед от картината. — На мен ми се струва окуражаваща.

Лангтън замълча.

— Пътникът има цел — продължи сестра Райт. — Не цел на земята, която той вече напуска, а друга цел. Скоро ще я достигне. Скоро ще е свободен и ще намери покой.

Може би сестрата беше права и Лангтън се зачуди колко ли от картините и ценните артефакти, притежание на професора, имаха за своя тема смъртта. Нима това беше нормално за човек, посветил се на спасяването на човешки животи?

— Трябва да тръгвам — рече инспекторът. — Исках да ви благодаря, задето ме поканихте тук тази вечер.

— Открихте ли каквото търсехте?

Какво можеше да ѝ отговори? Тя уважаваше професора твърде много.

— Научих много.

— Ако има нещо, което мога да направя за вас, инспекторе, само кажете.

Вече в коридора Лангтън се обърна и видя, че сестра Райт все така стои пред заснежената картина и я гледа, подобно на дете, взряно навън през прозореца.