Посестрими в занаята
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посестрими в занаята». Краткое содержание книги:
Но Баба Вихронрав и нейните посестрими от Сборището откриват, че това е доста трудничко, а не както ви го представят разни драматурзи… Каквото очаквате, ще го намерите в тази книга — гърбави крале, загубени корони и предрешени престолонаследници.
Наред с тях ще срещнете и невиждани неща, например гръмотевична буря, обзета от жажда за актьорска слава, или първото в историята презареждане на метла по време на полет. Посестримите в занаята преодоляват невероятни препятствия („Ей, това котле е пълно с гадост!“), за да върнат на трона краля, комуто короната се пада по право.
Поне те така си мислят…
Зад Баба избухна слаба експлозия и няколко шепи горящи вейки се завъртяха надолу към тътнещата бездна на дефилето. Метлата й се наклони настрани и Леля я сграбчи през раменете в мига, в който огнените пръски подхванаха следващото снопче вейки.
Горящата метла се изплъзна измежду краката на Баба, завъртя се във въздуха и пое право нагоре, влачейки след себе си опашка от искри. Издаваше звук като мокър пръст, прокаран по гърлото на кристална чаша.
Леля Ог увисна надолу с главата от своята метла, стиснала Баба Вихронрав на една ръка разстояние от себе си. Двете срещнаха погледите си и изпищяха едновременно.
— Няма да мога да те издърпам нагоре!
— Аз пък не мога да се покатеря! Дръж се подобаващо за възрастта си, Гита!
Леля обмисли предложението. След това я пусна.
Три брака и изпълнено с приключения моминство бяха стегнали до такава степен бедрените мускули на Леля Ог, че можеха да трошат кокосови орехи. Силите на гравитацията се сбориха с тях, щом Леля ускори метлата си и направи лупинг надолу.
Някъде пред себе си успя да съзре Баба Вихронрав, която падаше като камък. С една ръка стискаше шапката си, а с другата пазеше гравитацията да не зърне фустите й. Леля ускори още метлата си, докато заскърца, сграбчи падащата вещица през кръста, удържа двойно по-тежката метла, върна я в хоризонтално положение и си отдъхна.
Последвалата тишина беше нарушена от Баба Вихронрав:
— Никога повече не прави така, Гита Ог!
— Обещавам.
— А сега обърни. Запътили сме се за Ланкърския мост, ако си забравила.
Леля покорно обърна метлата, като забърса скалите на каньона.
— Имаме още доста път до него.
— Решена съм да го сторя — отвърна Баба. — Нощта не е свършила.
— Но нямаме много време, струва ми се.
— Вещиците не знаят що е провал, Гита.
Двете отново се стрелнаха в чистия нощен въздух. Хоризонтът представляваше ивица златна светлина. Бавната зора на Диска се разливаше над земята, като изритваше нощта от света.
— Есме? — обади се след малко Леля Ог. — Какво означава неуспех?
Полетяха още малко в хладно мълчание.
— Говорех кажи го де. Образно — обясни Баба.
— А, добре. Ами така кажи.
Ивицата светлина ставаше все по-широка и по-ярка. За пръв път зрънце съмнение нахлу в ума на Баба Вихронрав, объркано от непознатата територия.
— Чудя се колко ли петли има в Ланкър — внимателно се поинтересува тя.
— Това да не беше някой от ония, кажи го де въпроси?
— Просто се питах.
Леля Ог се облегна назад. Тя знаеше, че в Ланкър има тридесет и два възрастни петела. А знаеше, защото ги беше броила миналата нощ — тази нощ — и бе дала точни инструкции на Джейсън. Тя имаше петнайсет пораснали деца и безчетно количество внуци и правнуци, които цяла вечер щяха да заемат позиции. Сигурно щеше да е достатъчно.
— Чу ли това? — сепна се Баба. — Откъм Тъп Бръснач?
Леля невинно се загледа в мъглистия пейзаж. Звукът се разнасяше много чисто в ранните часове.
— Кое? — попита.
— Нещо като „урк“.
— Не.
Баба се врътна в друга посока.
— Ето там! Определено го чух тоя път: Беше като „кукури-ггрррххх“.
— Не съм сигурна, че чух нещо, Есме — усмихна се Леля. — Ланкърският мост е право пред нас.
— Оттам! Точно там, долу! Със сигурност някой гракна!
— Есме, сигурно си дочула утринния хор на природата. Виж, остава ни само половин миля.
Баба се втренчи в тила на колежката си.
— Тука става нещо.
— Да се неначуди човек, Есме.
— Раменете ти се тресат!
— Изгубих си шала. И ми е малко студенко. Гледай, почти пристигнахме.
Баба погледна напред, а умът й бе лабиринт от подозрение. Щеше да го разчопли всичкото това. Когато намереше време, разбира се.
Влажните дъски на главната връзка на Ланкър с останалия свят бавно се плъзнаха под тях. От птицефермата на половин миля по-нататък се донесе хор от сподавено крякане и един глух удар.
— Ами това? Това сега какво беше? — настойчиво попита Баба.
— Сигурно пилетата са болни. Внимавай, спускаме се.
— Ти да не ми се подиграваш?
— Напротив, гордея се с тебе, Есме! Ще влезеш в историята.
Метлата се понесе между парапетите на моста. Баба се спусна предпазливо на хлъзгавите дъски и приглади роклята си.
— Да. Хубаво — нехайно рече тя.
— Всички ще говорят, че си надминала Черната Алис — продължи Леля.
— Някои хора биха казали какво ли не — коментира Баба. После надникна през парапета към пенещия се поток далеч долу и към възвишенията, на които се извисяваше замъкът Ланкър.
— Мислиш ли, че ще говорят? — безгрижно попита тя.
— Помни ми думите.