Посестрими в занаята
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посестрими в занаята». Краткое содержание книги:
Но Баба Вихронрав и нейните посестрими от Сборището откриват, че това е доста трудничко, а не както ви го представят разни драматурзи… Каквото очаквате, ще го намерите в тази книга — гърбави крале, загубени корони и предрешени престолонаследници.
Наред с тях ще срещнете и невиждани неща, например гръмотевична буря, обзета от жажда за актьорска слава, или първото в историята презареждане на метла по време на полет. Посестримите в занаята преодоляват невероятни препятствия („Ей, това котле е пълно с гадост!“), за да върнат на трона краля, комуто короната се пада по право.
Поне те така си мислят…
Издържа именно защото нямаше и грам талант за шут и защото дядо би го одрал жив, ако не успееше. Зубреше позволените шеги, докато главата му зазвънеше, сутрин ставаше преди другите и отиваше да жонглира, докато не му се схванеха раменете. Дотолкова беше усъвършенствал хумористичния си речник, че само старшите Лордове успяваха да го разберат. Кривеше се и се държеше като клоун с непроницаема мрачна упоритост. Дипломира се пръв от випуска си и бе удостоен с Пищялката на честта. Изхвърли я в клозета веднага щом се прибра у дома.
Маграт седеше притихнала.
Шутът попита:
— А ти как стана вещица? — Ъм?
— Просто се чудя — на училище ли те пратиха или какво?
— О, не. Старата Уимпър дойде един ден долу в селото, накара момичетата да се строят в редица, огледа ни и избра мене. Разбираш ли, не ти избираш Занаята. Той те избира.
— Да, но кога в действителност ставаш вещица?
— Предполагам, че когато останалите вещици започнат да се отнасят с тебе като с вещица — Маграт въздъхна. — Ако изобщо започнат. Мислех си, че ще го сторят след онова заклинание, дето го направих в коридора. В края на краищата получи се доста добре.
— О, божке, туй си беше направо като за матура — не се сдържа Шутът. Маграт го удостои с празен поглед. Той се покашля.
— Значи другите вещици са ония две възрастни дами ли? — Шутът се отдаде отново на обичайното си потиснато настроение. — Да.
— Изглеждат изключително силни характери.
— Много — с чувство потвърди Маграт.
— Чудя се дали случайно не познават дядо ми.
Маграт сведе поглед към краката си.
— Те всъщност са доста добри жени. Просто, нали разбираш, когато си вещица, ти не мислиш много за останалите хора. Искам да кажа, мислиш за тях, разбира се, но в действителност не те е грижа особено какво чувстват. Най-малкото, без да се замислиш специално. — Тя отново сведе поглед към нозете си.
— Ти не си такава.
— Виж, би ми се искало да спреш да работиш за дука — отчаяно каза Маграт. — Ти поне знаеш що за човек е той. Изтезава хората и им опожарява колибите, и всичко останало.
— Но аз съм неговият Шут! Шутът трябва да бъде лоялен към господаря си. Чак до смъртта му. Опасявам се, че традицията го повелява. А традициите са много важно нещо.
— Но ти дори не искаш да бъдеш Шут!
— Не понасям да бъда Шут. Но това няма никакво значение. Щом трябва да бъда Шут, смятам да го правя както трябва.
— Това е невероятно глупаво — възрази Маграт.
— Бих предпочел „шутовско“.
Междувременно Шутът се беше примъкнал към нея по дънера.
— Ако те целуна — предпазливо попита той, — ще се превърна ли в жаба?
Маграт отново сведе поглед към краката си. Те се скриха под роклята й, притеснени от всичкото това внимание.
Можеше да усети сенките на Гита Ог и Есме Вихронрав от двете си страни. Призракът на Баба я изгледа строго. „Вещицата трябва да бъде господар на всяка ситуация“ — я сгълча тя.
„Господарка“ — отвърна видението на Леля Ог и направи кратък жест, свързан с доста подхилкване и ръкомахане.
— Нека да проверим — предложи Маграт.
Това трябваше да бъде най-романтичната целувка в цялата история на ухажването.
Времето, както Баба Вихронрав беше отбелязала, е субективно усещане. Годините, които Шутът беше прекарал в Гилдията, му се струваха дълги като вечност, докато часовете с Маграт на върха на хълмчето отлитаха като минути. А горе в замъка Ланкър дори секундите се разтегляха като локум в часове от виещ ужас.
— Това е лед! — изпищя Баба. — Цялата се е заледила!
Леля Ог се спускаше успоредно, като напусто се опитваше да изравни скоростта си с тази на тресящата се и подскачаща метла. Октаринови искри прехвърчаха през замръзналите вейки на метлата, като ги даваха на късо. Тя се приближи още и сграбчи Баба за роклята.
— Виках ли ти аз, че е тъпо! Преминала си през цялата мокра мъгла и си излязла на студения вятър, изкуфяла дъртофелнице такава!
— Пусни роклята ми, Гита Ог!
— Айде, фани се за мене! Че ти гори метлата отзад!
Те се стрелнаха навън от облачния куп и изпищяха в хор, когато обраслата с шубраци земя изникна изневиделица и се стрелна право към тях.
И не ги уцели.
Леля погледна надолу към черната бездна, на дъното на която неясно клокочеха врящи бели води. В момента летяха над Ланкърското дефиле.
Метлата на Баба бълваше синкав дим, но тя я подкара целеустремено напред.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — изрева след нея Леля.
— Ще следвам реката — отговори й Баба Вихронрав, като надвика пращенето на пламъците. — Не се кахъри!
— Качвай се при мене, на теб приказвам! Всичко свърши, няма да можеш…