Сьомгата на съмнението (Последно стопиране през галактиката)
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Сьомгата на съмнението (Последно стопиране през галактиката)». Краткое содержание книги:
— Знае ли тя — провлачи с ниския си мъртвешки глас — кой съм аз?
— Ти… ти си могъщият хан! — извика жената.
Очите на хана се приковаха в нейните.
— Знае ли тя — изсъска той — какво искам от нея?
— Аз… ще направя каквото поискаш, о хане — заекна жената — само пощади децата ми.
— Започвай тогава — каза тихо ханът, притвори очи и впери разсеян поглед в огъня.
Жената пристъпи нервно, разтреперана от страх и положи плахо бледата си ръка върху тази на хана.
Войникът блъсна ръката й.
— Не това! — излая той.
Жената подскочи ужасена и се отдръпна. Осъзна, че ще трябва да положи повече усилия. Коленичи все още трепереща на пода и понечи внимателно да разтвори коленете на хана.
— Престани! — изрева войникът и я отблъсна със злоба. Тя се сви на пода и ужасът в очите й се примеси с неразбиране.
— По-живо — процеди войникът, — попитай го как е минал денят му.
— Какво…? — изплака тя. — Не разбирам… какво…
Войникът я сграбчи, огъна я в полунелсън и бодна гърлото й с върха на меча си.
— Казах да го питаш как е минал денят му — изсъска той.
Жената изохка от болка и недоумение. Върхът на меча я бодна отново.
— Кажи го!
— Ъъ, как мина… ъъ… денят ти…? — изцвърча сякаш я душаха.
— Скъпи! — просъска войникът. — Кажи „скъпи“!
Очите й се стрелнаха ужасени към меча.
— Как мина денят ти… скъпи? — изхленчи въпросително жената.
Ханът й хвърли един уморен поглед.
— О, както обикновено — каза той. — Пълен с насилие.
И отново се загледа в огъня.
— Ха така — каза воинът. — Продължавай.
Тя се отпусна малко. Изглежда беше издържала изпита. Сега сигурно вече можеше да пристъпи към основното и да го свърши по-бързо. Тя се примъкна нервно към хана и отново погали ръката му.
Войникът я запокити в другия край на стаята, изрита я и отново я изправи пищяща на крака.
— Казах, престани! — ревна той, приближи физиономията си до нейната, облъхна я щедро с воня на евтино вино и едноседмични разложения от гранясала пърчова лой, което не я ободри особено, защото й напомни за наскоро починалия й съпруг, който вършеше същото всяка вечер. Тя се разрида.
— Дръж се мило с него! — изръмжа монголецът и изплю в лицето й един нежелан зъб. — Попитай как му е минала работата!
Челюстта й увисна. Кошмарът продължаваше. Един плющящ шамар се приземи върху бузата й.
— Просто кажи — изръмжа отново войникът — „Как мина в работата, скъпи?“ — и я блъсна към хана.
— Как… мина в работата… скъпи? — изписка нещастно тя.
Войникът я разтърси.
— Вложи малко повече чувство! — изрева.
Тя изхълца отново.
— Как… мина в работата… скъпи? — изписка нещастно пак, но този път с лека патетична извивка в края.
Могъщият хан въздъхна.
— А, не беше зле — отвърна с уморен от целия свят тон. — Овършахме малко Манджурия и проляхме доста кръв. Това беше сутринта. Следобеда главно плячкосвахме, макар че се наложи да проведем една половинчасова кланица. Ами ти какво прави днес?
След тази реплика извади от кожуха си два свитъка с карти и започна да ги разглежда замислено на светлината на догарящото куче.
Монголският воин извади една горяща главня от огъня и се приближи заплашително към жената.
— Кажи му! По-живо!
Тя отскочи с писък.
— Кажи му!
— Ъъ, убиха мъжа ми и баща ми!
— Така ли, скъпа? — попита разсеяно ханът, без да вдига поглед от картите.
— Изгориха кучето!
— А, така ли?
— Ами, ъъ, да… така…
Войникът пак я доближи с главнята.
— А, освен това ме инквизираха малко! — изписка жената.
Ханът я погледна.
— Какво? — попита отнесено. — Извинявай, скъпа, тъкмо четях тези…
— Хайде — каза войникът, — почвай да му мърмориш!
— Какво?
— Просто кажи „Виж какво, Чингиз, остави тия глупости и слушай като ти говоря. Цял ден тук слугувам край горещата…“
— Той ще ме убие!
— Смятай, че те е убил, ако не му го кажеш.
— Не мога! — извика жената и се свлече на пода. След това се хвърли към краката на великия хан. — Не ме измъчвай — изхленчи. — Ако ще ме изнасилваш, изнасилвай ме, само не…
Великият хан се изправи и я изгледа кръвнишки.
— Ами — измърмори злобно — ти само ще се хилиш — и ти си същата като останалите.
Той излетя като хала от колибата и подкара коня си в нощта с такава ярост, че едва не забрави да изпепели селото преди да си тръгне.
След поредния особено гаден ден последният от конницата изчезна в пушека и тропотът на копитата заглъхна в сивкавата далечина.
Пушекът увисна над земята. Понесе се към залязващото слънце, което стоеше като отворена рана на западното небе.