Да яздиш диво пони

— Никога не са подковавали Бо. Забелязах го, като го доведоха на селскостопанската изложба.

— Ако това пони е едно и също — заключи Том. — Скоти е преплувал реката и си го е взел обратно.

— Ама разбира се — съгласих се аз. — Татко затова не иска да разговаряме за делото. Има факти, които адвокатите просто не искат да знаят.

Бяхме синове на адвокат, цялата ни къща разбираше от право, но Том изпитваше странно уважение и вяра към абсолютното право и правосъдие — за разлика от мен… Повърхностното ми класическо образование ме караше да откривам превратностите на съдбата, необяснимите чудатости, неочакваните трудности и преди всичко човешката сложност. Така че аз не вярвах в абсолютното правосъдие. Като всичко друго и правосъдието е човешко, а не абсолютно.

— Не знам. Направо не знам — каза Том, грижливо пазейки абсолютизма си. Преди седмица той се радваше, че Скоти е преплувал реката и си е взел обратно понито. А сега, като видя колко нещастна беше Джоузи Еър, съвсем не му се искаше понито да е едно и също.

— А какво ли ще прави сега тя, как мислиш? — попита ме той.

— Не знам. Ще си вземе друго пони…

— Но то няма да е същото — рече Том.

Ето за това мислеха и всички, които бяха наблюдавали драмата на стадиона.

Подтичвахме по пътя в този прекрасен есенен ден и разнищвахме надълго и нашироко въпросния проблем, без да можем да стигнем до каквото и да е заключение. Освен че Скоти отново притежаваше Таф. И това беше единственият неопровержим факт.

Заварихме Скоти и мистър Пири да издигат стабилен заслон за Таф — ограждаха го с ръждясала тел и стари траверси. Истинска малка крепост, която, ако се съдеше по изражението на Ангъс Пири, бе и крепост срещу Дормън Уокър — да не му скимне отново да си вземе Таф.

— Добър ден, мистър Пири — каза Том. — Да ви помогнем ли?

— Може — отвърна Ангъс Пири. — Поработете, щом ви се иска, а аз ще свърша нещо по-полезно. Изкопайте дупките и сложете вътре стълбовете. После аз ще опъна телта.

Ангъс Пири заби лоста в твърдата земя, взе една голяма торба с тор, метна я на мършавия си гръб и пое, залитайки, през сухата поляна. Ние го проследихме с погледи, а Скоти не сваляше очите си от нас, сякаш бяхме дошли да го предупредим за застрашаваща го опасност. Таф стоеше в ъгъла на стария заслон и гледаше над главите ни (вбесяващ навик) така, както често правят конете.

— Какво има? — попита Скоти.

— Нищо — отговорих аз. — Минаваме да видим как си…

— Всичко е наред. Да не би да са решили да дойдат за Таф? — подозрително попита той. — Това ли искате да ми кажете?

— Откъде накъде?! — казах аз. — Всичко е решено. А Таф си е твой, Скоти. Всички вече го знаят.

— Да, докато не им дойде нещо друго на ум… — враждебно заяви Скоти. Явно, че му беше нужно доста време, за да възвърне доверието си към града и да възстанови старите си отношения с него.

— В понеделник с Таф ли ще дойдеш на училище? — попита Том.