Да яздиш диво пони
- Автор: Олдридж Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Абаджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да яздиш диво пони». Краткое содержание книги:
Джеймс Олдридж е автор и на много книги за възрастни, повечето от които са преведени на български.
— Не, няма да рискувам.
— Никой няма да ти го пипне, Скоти — казах аз. — Поне сега!
— Ти откъде знаеш?
Мисис Пири надникна от прозореца и извика:
— Здравей, Том! Здравей, Кит! Как е майка ви?
— Благодаря, добре, мисис Пири — отговорих аз.
— Искате ли по една цитронада?
Цитронада… Че откъде ли имаше лимони?! Вероятно съседите им градинари, любезните и услужливи китайци, им бяха дали торбичка с лимони.
— Благодаря, мисис Пири — веднага отговорих аз. Явно, че мисис Пири се отплащаше за помощта на татко.
Започнахме да копаем най-усърдно дупките, а мисис Пири донесе две големи чаши с цитронада — за мен и Том, и една кафяна чашка за Скоти. Очаквах, че ще е без захар, но мисис Пири щедро бе сипала по лъжичка от драгоценната си захар. Прекрасно питие в горещия есенен ден!
— Ще ви дам да занесете нещо на майка си — каза тя. — Няколко питки. Да не забравите да ги вземете, като си тръгнете!
Мисис Пири беше много дребничка, но всеки път, когато я виждах, ми се струваше още по-смалена. Роклята й беше много странна — в нея тя приличаше на слаба кукла с уморено тяло. Имах чувството, че я е ушила от карирана покривка. Въпреки всичко тя беше почти хубава и приличаше на стеснителна шотландска девойка, макар тези неплодородни земи да я бяха състарили и съсипали.
— Няма да ги забравим — казах аз.
Тя постоя и ни погледа как копаем. Навярно беше доволна, че Скоти е с приятелите си (представих си какво е изживявала при всяко изчезване на Скоти и усамотяването му в саваните отвъд реката).
Все още копаехме ужасно твърдата солена земя, когато дочухме шум от камион. Спряхме да копаем и погледнахме към неравния коларски път, който свързваше фермата с асфалтовото шосе на мили оттук. Беше товарен пикап за коне. Пикапът подскачаше, тъй като пътят беше целият в ями, бразди, дупки и вдлъбнатини. Ако валеше, пикапът нямаше да може да се придвижи и метър в калта.
— Те са! — извика Скоти.
Наистина бяха те. Елисън Еър с някой до него на предната седалка и още някакъв човек, който се друсаше безпомощно отзад в каросерията.
Скоти веднага потърси с поглед баща си, но Ангъс не се виждаше. Грабна юздата и мигом я нахлузи на Таф. И ако двамата с Том не го бяхме хванали, сигурно мигновено щеше да изчезне.
— Няма да ти го вземат, Скоти! — казах аз, като го дърпах. — Не се страхувай!
— Ще ми го вземат — рече Скоти и се опита да се отскубне.
— Няма да ти го вземат, Скоти — обади се и Том. — Не могат да направят такова нещо.
— Оставете ме…
Том го пусна, но аз продължавах да го държа, защото знаех, че пусна ли го сега, вече нищо няма да го удържи. Винаги ще бяга, винаги ще литва като птиче и при най-малката опасност, ще се страхува от властта, законите, наредбите и указанията.
— Но моля ти се, Скоти, този път трябва да погледнеш нещата в лицето! Не можеш да бягаш всеки път, когато ги срещнеш.
— Е, не…
— Не се ли стегнеш този път, значи, си страхливец! — изкрещях му аз, като продължавах да го държа за ризата.
Скоти също разбираше, че побегне ли още веднъж от богатите и властните, повече не би имал смелост да се защитава.
— Е, добре — съгласи се той намръщено. — Но не ме дръж. — После издърпа ризата си и добави: — Том, свали онази траверса за всеки случай.
Том свали една от траверсите зад гърба на Скоти и така му осигури удобен изход, ако се наложеше да бяга. Стояхме и тримата мускетари и гледахме приближаващия се пикап. Чак когато дойде съвсем наблизо, видяхме, че Джоузи седи до баща си, а той кара камиона.
— Онова момиче! — учудено каза Скоти.
— Не се тревожи — рекох аз. — Стой спокойно!
В каросерията стоеше Блу. Той ни махна с влажния си от бира ръкав. В този момент пикапът се измъкваше от една дълбока яма — истинска страхотия, ако се съдеше по изражението на Джоузи Еър.
— Здравей, Том! Здравей, Кит! — поздрави Елисън Еър. — А после се обърна към Скоти: — Здрасти, момче!
— Защо не го наричате Скоти? — възмути се Том моралистът. Той чувстваше макар и прикритото класово пренебрежение на Елисън към Скоти.
— Добре, добре — тихичко каза Елисън със сдържана полуусмивка.
— Здравейте, мистър Еър! — храбро каза Скоти и на мен ми се прииска да го потупам по гърба за самоуверения му тон.
— Дъщеря ми иска да разговаря е теб — студено каза Елисън.
— За какво? — Скоти беше целият нащрек, но не мърдаше от мястото си.
— Тя ще ти обясни — малко по-внимателно каза Елисън. — Може ли да я пренеса на терасата? Хубаво ще е да излезе от пикапа за малко — след това друсане…
— Може, разбира се.
Джоузи мълчеше. Гледаше Скоти, а той пък нея. В ръцете си стискаше юздата на Таф, а понито го побутваше с муцуна отзад.