Отмъщението на стоманения плъх

Той ми връчи писалка и продължи със същия неутрален тон, само че значително по-тихо.

— Надявам се да ми простите за думите, но ситуацията е извънредна, затова не подскачайте и не се оглеждайте. Но тук, откакто отворихме, отседна един човек, както смятат от хората на Край, и е наплашил всичките ми служители. До тази минута не знаех какво иска. Но сега смятам, че ви преследва и се надявам, че сте въоръжени. Той се приближава отдясно, зад вас. Облечен е в тъмновиолетово сако и жълта шапка на рае.

Бях в отпуска и невъоръжен за първи път от много години насам. Мислено се заклех, че е за последен. После си спомних за Анжела и видях, че тя отново се е навела над роботоколичката.

— Не искам да те тревожа, скъпа — казах аз, чувствайки как по гърба ми лазят тръпки, — но приближаващият се отзад човек е убиец. Не би ли могла да предприемеш нещо, и ако може да го оставиш жив?

— Колко мило, че молиш! — засмя се тя, потупвайки купчинката пелени в количката.

Върнах се обратно на регистратурата, като я наблюдавах: очарователна, усмихваща се, отпусната, приглаждаща косите си.

И при това не бързаше. Отворих уста, за да й напомня за този факт, когато ръката й рязко се метна надолу. Зад мен се раздаде вопъл и навеждайки се, се обърнах.

Тъмновиолетовото сако загуби не само шапката си, но и пистолета, който сега лежеше на пода. А притежателят на всичко това се опитваше да хване ножа, стърчащ от ребрата му, правейки слаби драскащи движения. Анжела подскочи към него и удряйки по врата му, го свали на пода.

— И това ми било планета за отдих — изсумтя тя, но знаех, че се наслаждаваше.