Отмъщението на стоманения плъх

— Кога ще можем да поговорим с него? — попитах аз.

— Скоро, много скоро.

— А може ли да попитам, какво направихте, за да го накарате да отговаря на въпроси?

— Хубав въпрос — Мутфак поглади сребристата си брада, готов за интерпретиране тайнствата на медицината пред един профан. — Тъй като изглежда, че именно този човек е отговорен за вмешателството в работата на вашия мозък, не чувствах това, което е прието да се нарича отговорност на лекаря пред пациента, особено когато пациентът е помогнал да се организира нашествие на родната ми планета.

— Това е много добре от ваша страна, докторе.

— Съответно не изпитах никакви колебания, когато разстроих нормалните му мислителни процеси в наша, а не негова изгода. Не ми беше лесно да направя това. И го чувствам също като морално престъпление, както и това, което е било направено с вас. Но отговорността за това ще поема върху себе си. Помогна ми фактът, че в момента на пристигането му беше в безсъзнание. Напъхах лъжливи спомени и предизвиках регресия на отношението му към хората и емоциите, като поставих блокажи на паметта и изобщо направих още няколко ужасни неща, за които ще нося кръст до края на дните си — кръста на отговорността.

Доктор Мутфак изглеждаше така, сякаш всяка минута можеше да се разплаче и го потупах по рамото.

— Вие, докторе, сте войник на предната линия на фронта, правещ всичко за победата, и ние много ви уважаваме за това.

— Е, а пък аз — не, но сега няма да се безпокоя особено — той се отърси и отново стана човек на науката. — След няколко минути възнамерявам да изведа пациента от дълбокия транс. Ще изглежда събуден, но съзнанието му няма да се ориентира в обкръжаващата го обстановка. Емоциите му ще бъдат примерно като на двегодишно дете, искащо да помогне. Помнете това. Не го притискайте с въпроси и не се дръжте враждебно. Той от все сърце ще се старае да ви помогне, но достъпът до информация в много случаи няма да е лек. Бъдете снизходителни и перифразирайте въпросите. Не го притискайте прекалено силно. Готови ли сте?

— Предполагам, че да — казах аз, макар много трудно да можех да си представя Край в ролята на помагащо момченце.

Ние с Анжела тръгнахме в строй след доктора в смътно осветената стая на болницата. Когато влязохме, седящият до леглото санитар стана. Мутфак така нагласи осветлението, че то осветяваше само Край. След това му направи инжекция.

— Трябва много бързо да подейства — обясни той.

Очите на Край бяха затворени, лицето отпуснато и неподвижно. Черепът му беше омотан в бинтове, под които излизаха кабели към стоящия до него апарат.

— Събуди се, Край, събуди се — тихо каза докторът.

Лицето на Край трепна, бузите му помръднаха, и очите му се отвориха. На лицето му имаше израз на безгрижно спокойствие, а на устните — следа от слаба усмивка.

— Как се казваш?

— Край — говореше тихо, с момчешки глас. Нямаше и следа от съпротива.