Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Беше се отървал от преследвача си. От тази мисъл дори болката в рамото му поутихна.
Към него тичешком се приближи един гаров служител и се развика, че компанията не носела отговорности за скачащи от влака. Пиърс се изправи, кимна и отвърна:
— Нямаше тоалетна хартия.
След пет минути излезе от гаровата тоалетна — бе се погрижил да се поизчисти от драскотините и мърсотията. След още пет минути благополучно се качи на автобуса.
Напрежението от последния половин час му натежа едва когато автобусът потегли.
Верея мина и замина, заедно с бързото сбогуване с тримата нови приятели. Половин час по-късно автобусът се движеше в предградията на Солун.
Макар че беше успял да обърка преследвача си в Каламбака, Пиърс остана нащрек. Оттогава бяха минали няколко часа, достатъчно време неговият компаньон по обяд да се свърже с приятелите си и да ги насочи към Солун: това бе логичното решение.
Пиърс се нареди зад първата група пътници, слизащи от автобуса. Нямаше представа какво ще направи, ако се появи някой. Беше изчерпал цялата си фантазия в Каламбака.
Мина по рампата на автогарата и влезе в голямата чакалня.
Автогарата беше по-голяма, отколкото беше очаквал, залата беше покрита с извит купол от стомана и стъкло покрай стените, имаше десетки будки за цигари, вестници и закуски, слабият звук на увеличеното ехо правеше съобщенията почти неразбираеми.
Почти веднага Пиърс забеляза един мъж — на не повече от двайсет и пет, който вървеше право срещу пристигащите. И като че ли гледаше право към него.
За втори път през последните няколко часа Пиърс почувства как кръвта се отдръпва от лицето му и се навря още по-навътре в групата.
Мъжът продължаваше да върви срещу него. Пиърс разбираше, че е безсмислено да бяга. С крайчеца на окото си забеляза пазач на един от изходите. Тъкмо се канеше да се спусне към него, когато младият мъж направи нещо, което Пиърс не беше очаквал.
Размаха ръка и колебливо се усмихна.
Движението спря Пиърс.
— Професор Селдън? — попита младият човек. — Питър Селдън?
На Пиърс му трябваше цяла секунда, за да си спомни.
— Да… Да, аз съм.
— О, хубаво — каза мъжът. — Малко се тревожех. Доминик Андракос. Професор Аниели ми се обади…
— Разбира се. Да. Здравейте. — Двамата се ръкуваха.
— Бяхте загрижен как ще намерите пътя до жилището ми, така ли? — попита Андракос.
Пиърс разбра, че облекчението, изписано на лицето му, е било твърде очевидно.
— Всъщност да.
— Разбираемо е. — Андракос се усмихна. — Солун може да обърка всеки. Професор Аниели ви описа по телефона. Каза ми, че пристигате с ферибота. И тъй като от запад има само по един автобус дневно, репгих да си опитам късмета. Колата ми е точно отпред.
— Водете тогава — каза Пиърс на гръцки.
— О, вие говорите гръцки? — каза Андракос любезно. — Професор Аниели не ми спомена това.
— Достатъчно, за да се оправям. Но със старогръцкия съм по-добре.
— Е, тук ще можете да се поупражнявате.
След десет минути вече се бореха с натовареното движение по булевард „Игнатия“, една от най-широките артерии на Солун, и Андракос разказваше за историческите места, покрай които минаваха. Пиърс държеше едната си ръка върху таблото на колата и кимаше всеки път, когато младия човек поемаше дъх. Ако не беше скоростта и все още напомнящите за себе си минути на ужасно напрежение на автогарата, вероятно щеше да се наслаждава на тази част от пътуването. Във всеки случай беше доволен, че се приближава към планината.
Охранителят при бюрото кимна на Клайст: нямаше нужда от легитимиране, нито от допълнителен поглед към това, което носеше. След смъртта на папата мерките за сигурност бяха затегнати, повечето сгради във Ватикана бяха под постоянно наблюдение. Като старши офицер обаче Клайст беше станал позната фигура в целия Град. Всъщност през последните два дни бе идвал четири пъти в „Света Марта“. Нищо чудно, като се имаше предвид, че шестетажният хоспис скоро щеше да приюти стотината членове на конклава. От летия кардиналите бяха принудени да се завират в тесни, неудобни стаи в папския дворец; сега можеха да се радват на много по-просторни помещения по време на колебанията си кого да изберат. Папа Йоан Павел II се бе погрижил за това. Папа Бонифаций не бе открил смисъл да връща нещата обратно.