Пазителят на Портите
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пазителят на Портите». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Правника да разкаже своята история за мрачни и тайнствени дела. Споменът го връща към далечното лято, през което кралица Изабела, „френската вълчица“, умира в мрачния замък, където е прекарала последните си години като затворница по волята на властния си син, крал Едуард III.
Дори след смъртта си Изабела, повела заедно с любовника си Мортимър бунт срещу порочния си съпруг Едуард II и считана за виновница за тайнствената му смърт, продължава да бъде причина за интриги и насилие. Довереният камериер на кралицата, комуто тя вероятно е поверила своята страшна тайна, се опитва да избяга във Франция, но е заловен и умира, преди да проговори. Лондонският шериф предава на бедния млад правник височайша поръчка да разследва загадъчните убийства, последвали смъртта на вдовстващата кралица.
Скоро правникът осъзнава, че се е озовал в лабиринт от интриги, че короната е застрашена от скандал, който би разтърсил Европа, а той самият е преследван от Пазителя на Портите — ужасният владетел на лондонския престъпен свят.
— Свършено е! — промърмори правникът и стисна рамото на приятеля си.
Скейтлок безмълвно се взираше в труповете, скупчени върху пода на параклиса.
— Знам — рязко каза Никълъс. — Трябва да ги преместим. Хайде, Скейтлок, колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще се махнем оттук.
Той се огледа и видя меха с вино, който горкият Крабтрий беше подпрял на колоната. Грабна го бързо. Виното се плисна в устата му, опръска лицето му и се стече по жакета. Подаде го на Скейтлок.
— За Бога, човече, пий! Ако дойдат и други, никога няма да можем да се махнем!
Скейтлок се подчини и те свалиха труповете в дупката. Първо Крабтрий, после старицата, която беше умряла на място. Стрелата беше пронизала врата й и го беше превърнала в кървава маса от разкъсана плът. Най-накрая дойде ред на двете убийци. Изпотени и ругаещи, те върнаха камъка на мястото му и се опитаха с ботушите си да разнесат малките локвички кръв по пода. Излязоха от параклиса, взеха конете си, включително този на Крабтрий, и препуснаха към подвижния мост. Щом излязоха от замъка, Никълъс дръпна юздите и погледна към пребледнелия си спътник.
— Бог да ни пази, Скейтлок, и да благослови душата на горкия Крабтрий!
— Амин! — промърмори прислужникът. Той почеса лицето си и нахлупи качулката си, за да се предпази от студения, хапещ вятър.
— Господарю, трябва да изчезваме.
— Накъде? — попита Никълъс. — Във Франция, за да ни разпитват? Скейтлок, ти може да нямаш семейство, но аз имам — спомни си Катрин, Джон и близнаците, брат ми Робърт в Норич. — Той поклати глава. — Трябва да се върнем в Лондон, но не по суша. Ще отидем до Ярмут, ще оставим конете там и ще си платим превоза на някоя лодка, която отива към устието на Темза.
— Те ще ни чакат — каза Скейтлок тихо, като стискаше юздите.
— Знам, че ще ни чакат — Никълъс докосна жакета си. — Но аз знам тайната на кралицата. Тя е източник на опасност, но може да ни осигури и защита. Хайде, колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.
Яздиха цял ден и влязоха в Ярмут късно следобед. Осигуриха си превоз с малка лодка, която караше хранителни продукти до Ийст Уотъргейт. Снажният червендалест капитан им поиска висока цена, а всичко, което получиха беше легло от стари чували на пода. Въпреки това храната беше изненадващо топла и вкусна, а предвиждането на капитана за времето се оказа правилно — корабът бързо се носеше под плющящия северен вятър. И Никълъс, и Скейтлок още бяха потресени от убийственото нападение в замъка Райзинг. Никълъс се чувстваше виновен за Крабтрий и осъзна, че му е по-трудно да приеме смъртта на измамника, отколкото беше очаквал.
— Боже, помогни ми! — промърмори той, докато стояха на палубата на лодката, загледани в обвития с мъгла бряг на Есекс. — Цял живот съм се молил за работа, разхождал съм се като просяк из „Сейнт Пол’с“. Виж ме сега. Имам доверието и покровителството на един от големците на страната. — Той се засмя горчиво. — Всъщност ми поднесоха бокал с отрова, който е залепнал за ръката ми. Бог знае какво ще се случи в Лондон.
— Аз ще замина — обяви с равен тон Скейтлок и се усмихна леко на изненадания вид на Никълъс. — Не ме разбирай грешно, не се боя. Ти беше добър господар. Катрин и Джон ми бяха като брат и сестра. Близнаците ще ми липсват. — Скейтлок се облегна на фала и се загледа в мъглата. — Аз съм опасен за вас. Когато всичко приключи, истината винаги излиза наяве.
— Каква е истината?
— Мисля, че същият въпрос е задал и Пилат и не получил отговор. Защо аз да се опитвам? Ще се върна в дома ти, защото съм оставил някои неща там, но след това ще замина.
Скейтлок отказа да сподели нещо повече. Чърк слезе под палубата, където помоли за лоена свещ, развърза торбичката, която беше взел от подземието и извади тънък свитък пергамент. Разгледа го внимателно, без да се изненада от загадъчните знаци — таен шифър, измислен от някой писар или от самата кралица. Буквите бяха едри, но сбити. Никълъс осъзна, че може да му отнеме месеци, за да го разшифрова напълно. Внимателно разгледа всеки ред. От време на време разпознаваше някои думи — „Палмър“, „Университет“, „Оксфорд“. В тясното поле имаше странен знак. Той нави пергамента и го върна обратно в кесията, която окачи с връв на врата си. Известно време седя заслушан в скърцането на кораба. Наблюдаваше как един кафяв плъх с дълга опашка тича по една от гредите с парче сухар в устата.