Пазителят на Портите
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пазителят на Портите». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Правника да разкаже своята история за мрачни и тайнствени дела. Споменът го връща към далечното лято, през което кралица Изабела, „френската вълчица“, умира в мрачния замък, където е прекарала последните си години като затворница по волята на властния си син, крал Едуард III.
Дори след смъртта си Изабела, повела заедно с любовника си Мортимър бунт срещу порочния си съпруг Едуард II и считана за виновница за тайнствената му смърт, продължава да бъде причина за интриги и насилие. Довереният камериер на кралицата, комуто тя вероятно е поверила своята страшна тайна, се опитва да избяга във Франция, но е заловен и умира, преди да проговори. Лондонският шериф предава на бедния млад правник височайша поръчка да разследва загадъчните убийства, последвали смъртта на вдовстващата кралица.
Скоро правникът осъзнава, че се е озовал в лабиринт от интриги, че короната е застрашена от скандал, който би разтърсил Европа, а той самият е преследван от Пазителя на Портите — ужасният владетел на лондонския престъпен свят.
— Ето това сме ние — прошепна той на себе си. — Създания на мрака, тичащи след всяка вкусна хапка, която може да ни донесе удовлетворение.
Той легна на Насмолените греди и потъна в сън. Скейтлок слезе при него и го зави. На другата сутрин двамата се събудиха от тропот на крака по палубата и виковете на капитана. Никълъс с мъка отвори очи и се протегна, за да раздвижи схванатото си тяло. Чу капитана да вика отново и раздруса сънения Скейтлок.
— Видели са Темза.
Качиха се на палубата. Мъглата се беше вдигнала и слабото слънце започваше да си пробива път през нея, осветявайки тинестите, бавни води на устието. Никълъс привлече погледа на капитана и го извика. Скейтлок го наблюдаваше как спори с мореплавателя, който отначало се опита да му откаже. След като му предложиха още пари, капитанът се съгласи и Никълъс се върна обратно.
— Е, господарю?
— Ще ни откарат по реката до Уестминстър и ще ни свалят на Кралското стълбище. Така е най-безопасно. На Ийст Уотъргейт може да ни чакат пристанищните власти. Бих искал да подновя едно старо познанство, без някой да ми се пречка.
Капитанът удържа на думата си и два часа по-късно Никълъс и Скейтлок слязоха на кея в Уестминстър. Той вече беше оживен от продавачи на змиорки, въглищарчета, водоносци и обичайната сган наблюдателни просяци, които се размотаваха наоколо. На улиците пред двореца дървените капаци на малките магазини бяха вече свалени и собствениците им, облечени дебело срещу студа, с викове предлагаха изделията си. Никълъс и Скейтлок не им обръщаха внимание, докато вървяха по калдъръмените улички, минаха охраняваната порта и влязоха в големия дворец с фронтони, близо до величествените градини, зали и постройки на абатството. Никълъс познаваше добре района, но както винаги, внушителната черква на абатството с изящно издяланата каменна украса, която сякаш висеше по вълшебен начин в мъглата, го накара да затаи дъх.
Почувства тръпка на носталгия, спомняйки си дните, които беше прекарал там в търсене на работа, после зърна войник, облечен в кралска ливрея да го наблюдава бдително и продължи през тълпите в сводестата зала на двореца. Тук, в различни ъгли и алкови, заседаваха различните отдели на Кралския съд, вече заети с работа, въпреки ранния час. Всеки от тях беше ограден с кордон. Съдиите в червени роби председателстваха, седнали на столове с високи облегалки, а пред тях около овални маси седяха скромно облечените писари и правниците в черни роби.
Никълъс прекоси залата, тръгна по коридора и излезе през задния вход на двора.
— Господарю — умолително прошепна Скейтлок, — къде отиваме?
— При Паметта на кралството — отвърна загадъчно Никълъс.
Той прекоси двора и почука на една врата. Възрастен плешив монах им отвори. Беше облечен в дълга черна роба, пристегната на кръста с жълтеникав шнур. Замъглените му очи се втренчиха в Никълъс.
— Какво искаш?
— Не познаваш ли стария си приятел, Елиас? Монахът пристъпи напред и присви очи.
— Бог да ме благослови! Това е Никълъс Чърк! — Мъжът отметна глава като на птица, с присвити устни под заострения нос. — Какво искаш?
— Да ми отделиш малко време.
Старият монах се усмихна и ги покани в стаята си. Скейтлок се огледа с учудване. С изключение на дългата маса в центъра и столовете около нея, останалата част от помещението беше заета от рафтове, които започваха от пода и свършваха до тавана. На тях лежаха рула пергамент, някои пожълтели от годините, други — бели и гладки като сняг. Въздухът беше пропит с мирис на мастило, восък и прясно обработен пергамент.
— Какво е това място? — промърмори той.
— Паметта на кралството — повтори Никълъс, като се усмихна на стария монах. — Тук, с изключение на секретните случаи, се намират протоколите от всички дела, гледани от съдиите на Кралския съд.
Елиас се върна с поднос и чаши.
— Това не е помията, на която сте свикнали — каза той, — а истински кларет, който откраднах от кухните на абатството.
Никълъс и Скейтлок взеха по една чаша и старият архивар ги покани да седнат на масата. Скейтлок разкопча наметката си.
— Топло е — каза той. — А не виждам огън или мангали с въглища.
— О! — Елиас вдигна костеливия си пръст. — Тук не може да се пали огън. — Той посочи към свещите с метални капачки, които стояха като ред войници на масата. — Дори те са обезопасени и горят, само когато съм в стаята. — Той посочи към отсрещната стена. — В съседното помещение се намира кралската пекарна, а зад нея — кралската кухня. Те осигуряват достатъчно топлина. А сега кажете, какво търсите?