Пазителят на Портите
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пазителят на Портите». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Правника да разкаже своята история за мрачни и тайнствени дела. Споменът го връща към далечното лято, през което кралица Изабела, „френската вълчица“, умира в мрачния замък, където е прекарала последните си години като затворница по волята на властния си син, крал Едуард III.
Дори след смъртта си Изабела, повела заедно с любовника си Мортимър бунт срещу порочния си съпруг Едуард II и считана за виновница за тайнствената му смърт, продължава да бъде причина за интриги и насилие. Довереният камериер на кралицата, комуто тя вероятно е поверила своята страшна тайна, се опитва да избяга във Франция, но е заловен и умира, преди да проговори. Лондонският шериф предава на бедния млад правник височайша поръчка да разследва загадъчните убийства, последвали смъртта на вдовстващата кралица.
Скоро правникът осъзнава, че се е озовал в лабиринт от интриги, че короната е застрашена от скандал, който би разтърсил Европа, а той самият е преследван от Пазителя на Портите — ужасният владетел на лондонския престъпен свят.
— Искаш ли вино? — попита я Крабтрий. — Чиста салфетка? Как бяха пътищата? За къде пътувате?
— За манастира „Свети Остин“ до Кенилуърт.
— А, да — избърбори Крабтрий. — Прекрасно място — зидана от камък с цвят на мед, а и медовината му е най-хубавата в околността.
Никълъс го наблюдаваше с любопитство. Скейтлок изръмжа неодобрително.
— Той е голям глупак, господарю — прошепна прислужникът. — Игуменката сигурно ще го накара да я почерпи и после ще го разкара.
И като каза това, той стана и изтрополи навън, като мърмореше нещо за конете и необходимостта от спокоен сън. Никълъс си поръча нов бокал вино, после излезе от кръчмата и се върна в стаята им. Известно време той стоя в нишата на прозореца, загледан в двора на конюшнята, където започваше да се събира гъста морска мъгла, донесена навътре от студения нощен бриз. Тя приглушаваше звуците и превръщаше факлите на конярите и прислужниците в точици светлина.
Отвъд се простираха пътищата, които прекосяваха блатата край Норич. Трябваше ли да се върне, питаше се Никълъс. И да посети имението на родителите си. Може би Робърт и Биатрис щяха да се радват да го видят. Може би брат му, умен и проницателен човек, щеше да му даде разумен съвет за ситуацията, в която беше попаднал. Или трябваше да се върне в Лондон? Да потърси сър Еймиъс Петри и да признае, че задачата се е оказала непосилна за него?
Той въздъхна, остави чашата си на масата и се отпусна на леглото. Заслуша се в звуците, които идваха от кръчмата отдолу — тракането на чинии, виковете на кухненската прислуга, приглушения разговор, изблиците на смях. Остави ума си да се върне в самотния, мрачен замък, с неприветливите галерии от сив камък и празния, бездушен параклис. „Какво — чудеше се той — е знаела старата кралица, което толкова е плашело сина й? Защо Валанс толкова е искал да напусне кралството и да се върне във Франция?“
Никълъс потърка лицето си. „Венецианска галера — промърмори той. — Венецианска галера щяла да го откара до френско пристанище. Защо галера? Защо?“
— Какво си говориш сам, господарю? Никълъс се стресна. Скейтлок стоеше на вратата.
— Проверих конете. Почистени са и нахранени. Седлата ни са прибрани, а онзи измамник Крабтрий още флиртува с игуменката. — Скейтлок си взе стол и седна до леглото на господаря си. — Какво толкова важно има във венецианската галера?
— Чудех се защо Валанс е искал да избяга от кралството с галера?
Скейтлок сви рамене.
— Бърз кораб е.
— Да, но някоя кралска лодка би могла да я настигне при попътен вятър.
— Какво говориш, господарю? Никълъс потърка очи.
— Не знам — призна той. — Има и още нещо. Видях нещо в кабинета на Астън, което ми напомни за писаря Мозби. Човекът, който се удави в езерцето с рибките — той беше писал нещо. Помислихме, че е било Патриций, оказа се, че е било Патрокъл. Вероятно го е убила Нощната сянка, но Мозби сигурно вече е бил пратил писмото. Може би е писал на същия човек, който я е изпратил да го убие? Кой би могъл да бъде той?
Скейтлок поклати глава и започна да развързва връзките на кафявия си кожен жакет. Никълъс погледна грубото разпятие, прикрепено на далечната стена на стаята. Спомни си картината, която беше видял в параклиса на замъка Райзинг.
— Странно — промърмори той, — виждал съм картини на Йоан Кръстител или по-скоро на главата му, носена на поднос от Саломе, но нито една с безглавия светец, който носи собствената си глава. — Челюстта му увисна. — Господи! Скейтлок! — Никълъс спусна крака от леглото.
— Господарю, какво има?
— Това не е Йоан Кръстител — каза Чърк. — Това е свети Дени. Знаеш ли легендата? Е — заключи той, без да дочака отговор, — той е патронът на Париж, раннохристиянски светец, който след като бил обезглавен от езичниците, взел главата си и вървял чак до Монмартър, където сега се намира големият манастир, наречен на негово име. — Никълъс се изправи. — Скейтлок, свети Дени е светец-покровител на френската монархия. Валанс казал, че свети Дени крие голяма тайна. Не разбираш ли? — продължи той възбудено, докато Скейтлок безизразно го гледаше. — Мислехме, че Валанс е бягал за Франция с венецианска галера, носейки тайната със себе си. Не е било така! Тайната е още в замъка Райзинг. Нещо в този параклис и образът на свети Дени са ключът към нея.
Скейтлок почеса брадата си.
— Да, затова му е трябвала галера — каза той замислено. — Разбира се, само галера е можела да влезе в малките заливчета по крайбрежието на Норфък.