Чашата на призраците
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Матилда от Уестминстър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чашата на призраците». Краткое содержание книги:
Спомените я връщат към страшния петък, 13 октомври, когато крал Филип Хубави обявява тамплиерите извън закона. Само за една нощ Матилда, племенница на тамплиер, се превръща в преследвана бездомница без име. Момичето се озовава по чудо в свитата на принцеса Изабела, и заминава с нея за Англия. Но смъртта върви по стъпките на Матилда, единственият й закрилник загива заедно с цялото си семейство от ръка на незнаен убиец.
Отвъд Ламанша, в двора на Едуард II, слаб крал, презиран от благородниците и управляван от своя фаворит, сенките на миналото я преследват. Гибел застига хора от свитата на младата английска кралица. Самата Матилда се спасява на косъм от ръцете на убиеца и тръгва по дирите му. За да оцелее, Матилда трябва да открие какви тайни са свързвали убитите — банкер, абат, писар и един стар придворен.
Призраци се тълпят в изпълнения с блясък и поквара кралски двор, а старите грехове и невинно пролятата кръв викат за отмъщение.
„Маргарет“ се промъкна под надвисналите скали на Дувър и високата крепост, издигаща се над тях. Слязохме от кораба и се прехвърлихме на баржи и лодки. Изабела се чувстваше доста зле и трябваше да я занесат до брега. Аз се клатушках отзад, толкова погълната от мисълта, че съм отново на сушата, че почти не забелязах очакващата ни свита. Изабела бе внимателно положена в носилката си, а аз се канех да се присъединя към нея, когато през мъглата отекна острият звук на тръби. Намирахме се на кея, който беше влажен, мокър и от него се разнасяше воня на солена риба. Мъглата се поразнесе и през здрачевината изплува яркоцветна стена. Видях, че висок, строен, тъмнокос мъж, облечен в ярки като слънцето дрехи, върви към Едуард, който стоеше пред нас, обграден от Сандуик, Казалес и други от кралската свита. Подпрях се на носилката и се втренчих, сякаш ми се явяваше някакво видение. Зад облечения в цвета на слънцето мъж тържествено вървеше кохорта от фигури, приличащи на облечени в ярки дрехи деца, които подскачаха и се премятаха, а звънчетата по костюмите им прозвънваха. Зад тях наперено крачеха знаменосци, понесли знамена, украсени с герб, изобразяващ ален орел с разперени криле. След тях забързано вървеше група благородници и благороднички, облечени в натруфените церемониални одежди. Гейвстън в целия си блясък беше пристигнал! Без да чака, Едуард се затича към него с протегнати ръце. Те се срещнаха и се притиснаха един към друг, като се прегръщаха и целуваха, без да обръщат внимание на възраженията и възклицанията на лордовете и дамите, които бяха придружили Гейвстън, както и на онези, които се качваха по стъпалата, идвайки от баржите и лодките.
По онова време те бяха просто силуети, същества с горящи очи и холерични лица, загърнати в наметала и кожи, с пръсти, китки и шии, по които проблясваха скъпоценности; мъже и жени, които отначало за мен бяха просто силуети, макар че след време щяха да повлияят на живота ми със своята амбиция, алчност, отмъстителност, пороци и добродетели, таланти и слабости. Не можех веднага да ги назова по име, но титлите им вече бяха известни. Гай Бийчам, навъсеният херцог на Уорик; Еймър дьо Валанс, слаб като змия с набожно лице на духовник; Томас от Ланкастър, висок и костелив, с бледо лице, закривен като кука нос и арогантни сиви очи; Бохун от Херефорд, тантурест и як, и разбира се, Мортимър от Уигмор. В онзи ден обаче значение имаше единствено Гейвстън. Кралят го хвана за ръка и го завлече обратно до носилката, като отдръпна завесите. И двамата мъже се снишиха. Гейвстън застана на колене, хвана ръцете на принцесата и ги целуна, засвидетелствайки й предаността си.
Изабела, изтощена след плаването, с мъка се надигна и седна, облегната на възглавничките. Тя отговори със силен глас колко се радва най-после да се запознае със „скъпия си братовчед“. Гейвстън се поклони отново, свеждайки глава напред в дълбок поклон; подпирайки се с една ръка на рамото на краля, той се изправи с мъка и застана, загледан надменно в мен.
Гейвстън беше наистина красив мъж. Беше облечен в късо палто от златотъкан плат, тесни панталони до коленете и скъпа пелерина под наметало от чиста вълна, ефектно преметнато през раменете му. Лъскава аметистова брошка, закрепена на яката на късото му палто, проблясваше на пъстрата светлина, по дългите бели пръсти блестяха скъпоценни камъни, а от мантията му се разнасяше уханието на изискан парфюм. Беше висок колкото Едуард, с тъмна коса и светла, гладко избръсната кожа; с лице като на момиче, с кротки очи и пълни устни. На пръв поглед изглеждаше женствен, но при по-внимателно вглеждане се забелязваха твърдата му брадичка и тънкия, властен нос, докато блестящите кафяви очи отразяваха като в огледало многобройни, непрекъснато менящи се емоции. Дори тогава, в онези първи няколко мига на първата ни среща, Гейвстън се промени: очите и устата му бяха свити в приветствена усмивка, докато наклони глава назад и чу мърморенето наоколо си. В миг лицето му придоби сурово изражение, долната му устна се издаде напред, очите се присвиха, кожата се изпъна в пристъп на гняв и високите му скули изпъкнаха. Той се огледа властно наоколо, след това се втренчи отново в мен — усмихна се, сви рамене, хвана пръстите ми и ги целуна, приветствайки ме с „добре дошла“ с ясен, трептящ глас. В дворцовия му френски се долавяше лек акцент.