Пирамидата на бог Слънце

— Какво търсите? — попита ротмистърът.

— Хм, да вървим нататък!

Нищо повече не каза немецът, ала очите му бяха приковани към земята. В пролома ротмистърът застана до него. Той претърсваше с поглед околните стени и периферията — всеки миг можеше да проехти смъртоносният изстрел. Бяха минути на мъчително очакване.

— Значи тук беше, сеньор? — запита ротмистърът.

— Да — потвърди просто Стернау. Те заоглеждаха следите. Но не им направи впечатление, че Стернау се навежда повече, отколкото бе необходимо, че старателно дири прикритие зад телата им. Не видяха също как погледът му тайно опипва стените вляво и вдясно.

— Никак не е дребна работа — обади се Вердоха. — Вие действително сте голям стрелец, сеньор.

Стернау вдигна пренебрежително рамене.

— Не е кой знае какво да употребиш оръжието си в подходящ момент. Десетима видими неприятели е къде по-леко да се прострелят от един невидим.

— Един такъв навярно не би могъл да бъде застрелян — рече лейтенант Пардеро.

— Добрият стрелец ще повали и него — усмихна се Стернау, все още прикривайки се зад телата на другите.

— Това е невъзможно! — заяви ротмистърът.

— Да ви докажа ли обратното?

— Сторете го! — отзова се лейтенантът с любопитство.

— Тогава ще ви запитам, смятате ли, че тук има неприятел?

— Кой ще е и къде да се е натикал?

Стернау се усмихна с превъзходство.

— И все пак тук ме дебнат, за да ме убият.

При тия думи той смъкна пушката си от рамото и я взе под мишница.

Ротмистърът се стресна. Откъде знаеше Стернау, че животът му е застрашен?

— Вие обичате да се шегувате, сеньор Стернау — каза офицерът.

— Ще ви убедя, че нещата са сериозни.

Едва го бе изрекъл, Стернау вдигна светкавично пушката, прицели се и дръпна два пъти спусъка. Многогласен крясък се разнесе от периферията на пролома надолу. Немецът се метна към същата страна и се понесе под прикритието на храсталаците с могъщи скокове към изхода на пролома, където изчезна. От първия му изстрел до този миг не бе минала и минута.

— Това пък какво беше? — извика Пардеро.

— Той уби някакъв човек — отвърна другият лейтенант.

— Опасен мъжага! — изстреля ротмистърът.

— Ние сме в опасност, трябва да се изтеглим! — викна Пардеро.

Те побързаха към входа на пролома и зачакаха. След известно време горе екнаха още два изстрела, сетне за дълго остана тихо. Така мина навярно четвърт час, когато храстите прошумоляха непосредствено до тях и те сграбчиха оръжията си, поглеждайки изплашено нататък.

— Не се стряскайте, сеньори — прозвуча към тях. — Аз съм.

Показа се Стернау.

— Сеньор, каква беше тая работа, какво сторихте? — попита лейтенантът.

— Стрелях — засмя се запитаният.

— Това знаем. Но защо?

— При неизбежна самоотбрана, тъй като аз бях този, който щеше да бъде застрелян.