Лицето [bg]

Понякога, когато човек го гледаше на големия екран, той изглеждаше по-колоритен, по-истински от всекиго, когото някога е познавал. Или ще познава.

Тази му способност да изглежда суперреален не можеше да се обясни с гигантския размер на образа му или с гения на кинооператора. Или с таланта на режисьора (повечето режисьори не бяха по-талантливи от варен картоф), нито с многопластовата детайлност, постигната с помощта на дигиталната технология. Повечето актьори, включително и звездите сред тях, не проявяваха магическите способности на Манхайм дори когато работеха с най-добрите режисьори и техници.

Човек го гледа на екрана и му се струва, че този мъж е бил навсякъде, видял е всичко, знае всичко. Изглеждаше по-мъдър, по-грижовен, с по-добро чувство за хумор и по-смел от когото и да било в целия свят, сякаш живееше в шестизмерно пространство, докато всички останали живееха в триизмерно.

Фрик бе изучавал някои сцени десетки, а може би и стотици пъти, докато бе започнал да ги чувства толкова реални, колкото моментите, които действително бе преживял с баща си.

От време на време, когато си бе лягал уморен като куче, но бе успявал само да се унесе в неспокойна дрямка или когато посред нощ се намираше на ръба между съня и будното състояние, все още в лапите на поредния кошмар, тези специални филмови сцени наистина изглеждаха реални на Фрик. Те се разиграваха в паметта му не като кадри, видени от стола в кинотеатъра, а като нещо, което се бе случило на двамата с баща му в живота.

Тези сънища в полубудно състояние бяха сред най-щастливите моменти в живота на Фрик.

Естествено, ако кажеше на някого, че това са едни от най-щастливите моменти от живота му, Клубът на жалките нищожества щеше да му издигне паметник с деветметрова скулптура, подчертавайки чорлавата му коса и тънкия му врат, и щеше да я освети с прожектор върху хълма, на който стоеше надписът ХОЛИВУД.

Затова в тази понеделнишка вечер, макар че би предпочел да се храни в прожекционната зала, докато гледа как баща му пребива разни злодеи и спасява всички деца в едно сиропиталище, той вечеряше във винарската изба, защото покрай трескавата подготовка за Коледа другаде човек не можеше да намери спокойно място в Палацо Роспо.

Госпожа Санчес и госпожа Норберт, прислужничките, които живееха в имението, бяха заминали в преждевременен отпуск за празниците преди десет дни. Те нямаше да се върнат до четвъртък сутринта, на 24 декември.

Госпожа и господин Макбий щяха да отсъстват във вторник и сряда, за да отпразнуват преждевременно Коледа със сина си и семейството му в Санта Барбара. Те също щяха да се върнат в Палацо Роспо на 24 декември, за да се погрижат най-голямата кинозвезда в света да получи помпозното посрещане, което му се полага, когато се върнеше от Флорида по-късно същия следобед.