Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
— Тези мъже не бяха по-различни от мен и моите хора. — Раните ми щипеха и пулсираха. Сетих се колко болка ми беше спестена и се сритах мислено. Нямах право да мрънкам. — Когато си откъм острия край на пръчката, изведнъж променяш мнението си за ръчкането, няма спор. Голям тъпак съм бил да не видя какво се задава. — Млъкнах. Не толкова защото нямаше кой да ме чуе. Когато носиш смърт в себе си и си заобиколен от трупове… е, публика винаги се намира. Млъкнах, защото онова, което владееше мислите ми, бе твърде изменчиво, твърде тънко да го уловиш и изречеш. Думите са тъпи инструменти, по-пригодни за убийство, отколкото за философия. Заринах гроба. Време беше.
Слънцето се впиваше в хоризонта с алени пръсти. Надигнах се… и спрях. Червени очи ме гледаха, небето се отразяваше в погледа на мъртвите. Твърде много глави бяха обърнати към мен, твърде много, за да е плод на случайност. Студ се разля от старата рана в гърдите ми — некромантство, безчувственост като от стреличките на блатните духове или безразличие може би, сякаш невидима ръка се затваряше около мен и ме откъсваше от жизнената енергия на света. Раел лежеше наблизо с нож в гърлото, напряко на стария белег, спомен от предишен опит да го преселят в отвъдното. Изправих снага и точно както очаквах, очите му проследиха движението ми.
— Мъртвия крал. — Думите изплуваха сред мехурчета, кръвта бе толкова тъмна, че оцвети зъбите му в лилаво.
— Хммм. — Взех най-тежката от разхвърляните наоколо брадви. Лошите кучета определено си бяха падали по брадвите. Намерих утеха в тежестта ѝ. Размахах я да се ободря и се хванах на работа. Трудно е да отсечеш крайниците на човек. Особено краката се отделят трудно, а месото е много по-трудно за рязане, отколкото вероятно си представяте. Разсееш ли се за миг, брадвата задължително отскача, уцелила бедро в кожен крачол. Ударите трябва да се прицелени съвършено. С малко късмет все ще счупиш някак костта, но да отрежеш целия крайник? Все едно сечеш дърво — винаги се оказва много по-трудно, отколкото изглежда. Към края дишах тежко, а от носа ми капеше пот. На последните десетина отсякох само стъпалата и ръцете от китките, после се сринах с кръстосани крака пред Раел и изпъшках:
— Животът беше значително по-лесен, когато смъртта удържаше своето.
Не можех да преценя дали Раел продължава да ме следи с поглед, но присъствието на Мъртвия крал все още се долавяше, макар и слабо, във вонята на стара кръв.
— Явно не можеш да изправиш тез момчета, иначе да си го направил вече, но аз реших за всеки случай да се подсигуря. Какво ще кажеш?
Нищо. По всичко личеше, че Мъртвия крал държи Чела на къса каишка, което правеше интереса му към мен… повод за притеснение.
Наведох се над трупа на Раел и почуках по челото му.
— Ехо? — Можех да събера следите от некромантство в себе си и да бръкна в трупа му, но идеята не ми допадаше особено, допадаше ми почти толкова, колкото идеята с голи ръце да взема кокал от гладно куче.
Нищо. Може би кралят имаше много мъртви очи, през които да наднича, и много хора, които да плаши. Свих рамене. В крайна сметка Лошите кучета не бяха по-страшни мъртви, отколкото живи. Но това още не значеше, че искам да прекарам нощта сред тях. Мъртви определено миришеха по-зле.
Отведох коня на Леша и спрях на ниско възвишение стотина метра по-нататък. Въпреки прословутото си дебелокожие спах зле, преследван от писъците на Бащицата, будех се и от най-слабия звук в мрака.
Върнах се в лагера на Лошите кучета още преди зазоряване. Благославях отровите на Иберико за липсата на мухи и плъхове. Войната е красива, но само в миговете на битката. След ден бойното поле е пълно с леш и гадини. Ако не друго, в Иберико поне нямаше мухи по вчерашния леш. Всъщност, ако не броим собствената ми разточителност с брадвата, мъртвите изглеждаха недокоснати. Е, тук-там големи хлебарки закусваха.
Събрах си нещата. Натоварих ги на Плашо, който не пропусна да ме стрелне с негодуващ поглед. Вързах мулето за жребеца на Леша и поведох двете добичета към обещаните земи.
Останал бях без водач и като нищо можех да се натреса право в невидимите огньове, които бяха обезобразили Леша. Само че ние всеки ден вървим по тънко въже и повечето от нас дори не го знаят. На места като Иберико или Белега на Кейн и Зла сянка в Анкрат поне няма преструвки, илюзия за безопасност, измама като в онази древна песен „нужна ти е само любов“. Една грешна крачка и изгаряш. Както винаги.
От време на време оставях жребеца на Леша да върви сам, но конете обичат да ги насочват и постоянно трябваше да го ръчкам, което ме бавеше.