Императорът на тръните

Извадих кутийката с прахан от багажа и развих превръзката, с която бях стегнал раната над лакътя си. Превръзката се беше залепила и вонеше сладникаво, на гной. Сухите краища се разгоряха добре и не угаснаха, когато пуснах парцала в шахтата. Стените изглеждаха успоредни чак до дъното. Колкото до дълбочината — прецених я на десетина-дванайсет метра. Предположих, че някъде долу има тунел, но от мястото ми не се виждаше нищо.

Стиснах с пръсти раната на ръката си с надежда да изкарам гнойта. „Христос на коловоз!“ Тази беше от любимите ругатни на Макин. Звучеше тъпо, но може би древните са употребявали думата в друго, по-болезнено или по-нецензурно значение. Ръбовете на срязаното месо бяха неестествено розови, обточени с черни корички. Не виждах как раната изобщо ще се затвори.

В лагера на Лошите кучета имаше доста въжета и аз бях взел няколко, три по-точно. Никога не тръгвай на приключение без въже, така поне казват. Вързах ги едно за друго и ги спуснах в дупката за проба. Дължината им покриваше приблизително две трети от дълбочината на шахтата. Вързах голям възел в единия край и го затиснах с тежкия капак. Бих могъл да вържа въжето за коня или мулето, но сметнах, че капакът е по-надеждна котва. На колана си вързах фенера, който бях взел от лагера, и резервна манерка с масло. В един от джобовете си натиках прахан, кремък и парче стомана. Реших, че не е разумно да паля фенера сега — ако паднех, можеше и да се подпаля, освен че ще си потроша краката.

Болежките и умората забавяха движенията ми, чувствах се тромав и слаб. Глътнах още една таблетка от солите на Кародски извори и хванах въжето с две ръце. Погледнах за последно прашните хълмове и белезникавото небе и се вмъкнах в дупката.

Щом се скрих от слънцето, ми стана толкова студено, че ме побиха тръпки, макар че дали от треската, или от рязък спад в температурата, не знам. Спусках се надолу педя по педя, стиснал въжето и с ръце, и с крака. Когато коленете ми стигнаха до края му, отворът на шахтата, закрит наполовина от капака, приличаше на светъл полумесец в беззвездна нощ. Втресе ме. Представих си как някой затваря капака и светлината изчезва завинаги.

Изпъшках, вдигнах крака да ги запъна в стената отсреща, а раменете и горната половина на гърба си опрях здраво в стената отзад. Не бях съвсем убеден, че натискът в противоположни посоки ще ме задържи, след като пусна въжето, още по-малко бях убеден, че ще мога да се изкача по този начин.

Пуснах въжето.

Плъзгах се надолу сантиметър по сантиметър, всеки с цената на големи усилия. Краката ми трепереха, сигурен бях, че оставям след себе си диря от кожа и кръв по Строителския камък — ризата ми едва ли бе издържала дълго на силното триене.

Имаше достатъчно дневна светлина да разбера кога на шахтата ѝ свършиха стените, но и без светлината щях да се сетя, защото скоро опората под токовете на ботушите ми изчезна — пръстите ми опираха в стабилна повърхност, а петите ми срещаха празен въздух. Когато едно решение е неизбежно, по-добре не губете време в двоумения, защото времето е ценно и може да ви потрябва по-късно. Скочих, като направих и невъзможното краката ми да се озоват отдолу. Постигнах частичен успех, в резултат на който се сдобих с натъртени пети и посмачкани коленни и лакътни стави, главата ми също влезе в близък контакт с пода. Дебелият слой прах посмекчи удара, спести ми пукнат череп и безсъзнание. Е, разкашлях се и от носа ми потече кръв, но само толкова. Надигнах се, опрях гръб в най-близката стена и прегърнах коленете си.