Сказания за ледената планина

След това щеше да се подготви внимателно и да тръгне по петите на онези смешници. Втори път нямаше да я изненадат. Щяха да си платят за унижението, което ѝ бяха причинили. Почти да бъде пресушена и то от такъв слабак като онзи, как беше… Раунил, Римиел, все тая. Някакво нелепо префърцунено име.

Контеса Дезире бе дотолкова увлечена в кроежите си, че не забеляза промяната в къщата си, докато една гъсеница не тупна на пода. Жената вампир рязко погледна по посока на звука. Идеше от нейните макове, наредени из цялата къща. Цветовете им бяха пълни с гъсеници, които, верни на името си, се гънеха сред листата, изпускайки неприятна слуз. Някои от тях падаха по дъските на къщата и започнаха да пълзят към нея.

Дезире се огледа с отвращение. Видя, че кандилата ѝ също са повредени. Светлината им бе дори по-мътна, отколкото тя обичаше, а от стъклата се подаваха паешки крачета, сякаш някой нарочно бе поставил вътре паяци по гръб, за да ги измъчва.

— Какво става тук? — повиши глас тя. Нима черният елф бе направил и магия в къщата ѝ? Не му ли стигаше, че я бе наранил и обрал?

— Един вампир като вас — долетя обаче непознат, отвратителен глас, — висок и с кестенява коса, с дълго палто. Виждали ли сте го?

Контесата рязко се завъртя. Видя, че в хола ѝ са влезли някакви хора… не, не бяха хора. Бяха съвсем определено мъртви. Но не бяха и вампири. Носеха тежки, прашни раса и ниско сведени качулки, изпод които се виждаха брадичките и устите им. По плътта им лазеха насекоми, които влизаха и излизаха от нея, сякаш съществата в расата гният.

Контеса Дезире усети да я полазват тръпки. Не знаеше какви са тези хора, нямаше представа как са влезли. Защо никой от шпионите и в града не я беше предупредил?

— Той открадна нещо от нас — проговори отново един от хората в расата. Дали не бяха някакви монаси? Едва ли обаче бяха свързани с абат Делет. С него се бяха разбрали отдавна.

Заговорилият я очевидно бе предводителят на странната група, тъй като крачеше малко по-напред. Подобно на останалите, бе прибрал ръце в ръкавите на расото си.

— Кои сте вие? — попита контеса Дезире, мъчейки се да запази спокойствие.

— Ние сме Пилигримите на Черното Начало — проговориха в синхрон монасите, макар лицата им да не се движеха. А после предводителят им продължи:

— Един вампир, с кестенява коса и дълго палто. Той има нещо, което не му принадлежи. Той е крадец. Кражбата е грях, лейди вампир. Съучастничеството също. Мигар вие сте грешница?

Контеса Дезире не можеше да прецени дали монасите ѝ се подиграват, или не, но осъзна, че не е в състояние да им се противопостави, ако се стигне до конфликт. Затова реши да каже истината и им разказа всичко: за посещението на Римиел, за магията, която му е направена, за приятелката му магьосница, чиито родители — черен елф и горска знахарка — по-късно нахлули в дома ѝ и я нападнали. Монасите я слушаха, без да променят израженията на мъртвешките си, полузакрити от качулките лица, без да я прекъсват, без дори да дишат, в пълно мълчание. Все едно говореше на статуи.