Лейди Полунощ [bg]

Джулиън изпусна дъха си.

- Ема. - Болката беше свирепа. - Ема, казах всичко това, защото... защото понякога ми се струва, че те помолих да станем парабатай, понеже исках да бъдеш свързана с мен. Консулът искаше да те изпрати в Академията, а аз не можех да понеса тази мисъл. Вече бях изгубил толкова много. Не можех да изгубя и теб.

Беше така близо до него, че усещаше топлината на сгряната от слънцето й кожа. Тя не отговори веднага и Джулиън се почувства така, сякаш беше на бесилката; палачът бе надянал клупа около врата му, оставаше само да пропадне надолу.

А после тя сложи ръка върху неговата на командното табло между тях.

Техните ръце. Нейните бяха деликатни, ала покрити с повече белези и мазоли от неговите, кожата им - грапава до неговата. На ярките слънчеви лъчи гривната му от морско стъкло грееше, сякаш бе от скъпоценни камъни.

- Постъпките на хората често пъти са сложни, защото самите те са сложни - каза тя. - Всички онези приказки как решението за създаване на парабатайска връзка трябвало да се взема единствено по най-чисти подбуди, са пълни глупости.

- Исках да те привържа към себе си - продължи Джулиън, - защото самият аз бях вързан тук. Може би трябваше да отидеш в Академията. Може би тя би била правилното място за теб. Може би ти отнех нещо.

Ема го гледаше с открито, доверчиво лице и на Джулиън у се стори, че усеща как убежденията му се пръсват на късчета, убежденията, които си бе съградил, преди да замине за лятото, които бе носил у себе си и когато се завърна, чак до мига, в който отново я бе видял. Усещаше как те стават на парчета, като дървени отломки, запратени от морето, за да се разбият в скалите.

- Джулс - каза тя. - Ти ми даде семейство. Даде ми всичко.

Нечий телефон се обади пронизително. Този на Ема. Джулиън се облегна в седалката си с разтуптяно сърце. Ема извади апарата от джоба си и лицето й се вкамени.

- Съобщение от Ливи. Казва, че Марк се е събудил. И крещи.