Лейди Полунощ [bg]

- Вероятно, макар че не би било зле, ако знаех езика.

- Става дума за много древен език - предпазливо каза Ема. - По-древен от нефилимите.

Малкълм въздъхна.

- Не ми даваш кой знае какво. Добре, стар демонски език, много древен. Ще проверя в Спираловидния лабиринт.

- Внимавай какво ще им кажеш - предупреди го Джулиън. - Както вече споменахме, Клейвът не бива да научава за разследването ни.

- Което означава, че са замесени елфи. - По лицето на Малкълм пробяга следа от веселие при вида на ужасените им изражения. - Не се притеснявайте, няма да им кажа. Мразя Студения мир толкова, колкото и останалите долноземци.

Лицето на Джулиън си остана безизразно. Би могъл да направи кариера като професионален покерджия, помисли си Ема.

- Колко дълго мислиш, че ще ти отнеме? - попита той. -За да го преведеш?

- Дайте ми няколко дни.

Няколко дни. Ема се опита да прикрие разочарованието си.

- Съжалявам, че не мога да го направя по-бързо. - Малкълм наистина звучеше извинително. - Хайде, ще ви изпратя навън. Имам нужда от малко свеж въздух.

Слънцето се беше показало иззад облаците и обливаше в светлина градината на Малкълм. Поръбени със сребро, пустинните цветя потрепваха на вятъра, долитащ от каньоните. Един гущер изскочи иззад някакъв храст и се взря в тях. Ема му се изплези.

- Тревожа се - рязко каза Малкълм. - Това не ми харесва. Некромантия, демонски езици, поредица необясними убийства. Да работим тайно от Клейва. Изглежда си направо опасно.

Потънал в мълчание, Джулиън се взираше в далечните хълмове. Ема бе тази, която отговори.

- Малкълм, миналата година отблъснахме орда от форнейски демони с пипала и без лица. Не се опитвай да ни сплашиш с това.

- Просто отбелязвам, че надушвам опасност. Нали се сещате, онова, което повечето хора гледат да избегнат.

- Не и ние - жизнерадостно заяви Ема. - Пипала, Малкълм. Никакви лица.

- Упорити сте - въздъхна Малкълм. - Поне ми обещайте, че ще ми се обадите, ако се нуждаете от мен или ако научите още нещо.

- Непременно - увери го Джулиън и Ема се зачуди дали вината, която изпитваше, задето криеха истината от Малкълм, бе заседнала като студена буца и в неговите гърди.

Вятърът, долитащ откъм океана, се беше усилил, вдигаше пръстта в градината и я завихряше във въздуха. Джулиън отметна косата от очите си. - Благодарни сме ти за помощта. Знаем, че можем да разчитаме на теб. - Той се отправи към стъпалата, отвеждащи до моста, който изникна, блещукайки, пред очите им.

Въпреки ярките лъчи на обедното слънце, които се отразяваха в океана, лицето на Малкълм беше мрачно.

- Недейте да разчитате твърде много на мен - каза той, толкова тихо, че Ема се зачуди дали бе очаквал тя да го чуе.

- Защо не? - Обърна се да го погледне, примигвайки срещу слънцето. Очите му имаха цвета на разцъфнали джакарандови дървета.