Лейди Полунощ [bg]

- За тях са минали пет години - обясни Кристина. - Пет години без теб.

- Хелън - каза Марк. - Джулиън. Тиберий. Ливия. Октавиан. Всяка нощ си повтарях имената им сред звездите, за да не забравя. Те всички ли са живи?

- Да, всички са живи, макар че Хелън не е тук... Женена е и живее заедно със съпругата си.

- Значи, са живи и са щастливи заедно? Радвам се. Вестта за сватбата им достигна до мен в царството на феите, макар да ми се струва, че това бе много отдавна.

- Да. - Кристина се вгледа изучаващо в лицето му. Ъгли, равнини, острота, извивката на върха на ухото, която издаваше елфическа кръв. - Много неща си пропуснал.

- Мислиш, че не знам? - В гласа му припламна гняв, примесен с объркване. - Не съм сигурен на колко години съм. Не съм в състояние да разпозная собствените си братя и сестри. Нямам представа защо съм тук.

- Имаш - възрази Кристина. - Беше там, когато пратениците на елфите разговаряха с Артър в светилището.

Марк наклони глава към нея. От едната страна на шията му имаше белег, не избледняла руна, а подутина от удар. Косата му беше разчорлена и изглеждаше така, сякаш не бе подстригвана от месеци, дори години. Завитите й бели връхчета докосваха раменете му.

- Имаш ли им доверие? На елфите?

Кристина поклати глава.

- Радвам се. - Той извърна поглед от нея. - Така и трябва. - Посегна към кашона, който Тай бе оставил на земята, и го придърпа към себе си. - Какво е това?

- Неща, които братята и сестрите ти си помислиха, че би поискал.

- Дарове за добре дошъл - озадачено каза Марк и като коленичи до кутията, започна да вади най-различни предмети: тениски и дънки, които вероятно принадлежаха на Джулиън, микроскоп, хляб и масло, няколко пустинни цветя, откъснати от градината зад Института.

Марк вдигна глава и я погледна. Очите му блестяха от непролети сълзи. Тениската му беше тънка и окъсана и през нея Кристина виждаше още рани и белези по кожата му.

- Какво бих могъл да им кажа?

- На кого?

- На семейството ми. На братята и сестрите ми. На чичо ми. - Той поклати глава. - Спомням си ги и едновременно с това не ги помня. Струва ми се, че съм прекарал целия си живот тук и все пак бях и с Дивия лов. Ревът му отеква в ушите ми, зовът на роговете, песента на вятъра. Той заглушава техните гласове. Как да им го обясня?

- Не е нужно да го правиш - меко отвърна Кристина. -Просто им кажи, че ги обичаш и че не е имало нито ден, в който да не са ти липсвали. Кажи им, че си ненавиждал Дивия лов. Че се радваш, задето си се върнал.

- Но защо да го правя? Няма ли да разберат, че лъжа?

- Нима не ти липсваха? Не се ли радваш, че се върна?

- Не знам - отвърна Марк. - Не съм в състояние да чуя сърцето си, нито какво ми нашепва то. Чувам единствено вятъра.

Преди Кристина да успее да отговори, нещо изтропа по прозореца, после още веднъж и още веднъж, поредица от потропвания, които звучаха почти като код.

Марк скочи на крака и отиде до прозореца. Отвори го и се показа навън, а когато отново се прибра, стискаше нещо и ръката си.