Грозните [bg]

Толи се размърда смутено на мястото си. Тя все още не можеше да свикне с мисълта, че тук за всяко нещо се плаща.

— Единственото, което имам, е СпагБол — каза тя.

Шай се усмихна.

— Това е отлично средство за размяна. Тук не можем да правим дехидратирана храна, освен сушени плодове, а да си на път с обикновена храна си е жива мъка. Затова СпагБол е като чисто злато.

След вечеря Шай я заведе до голяма барака близо до центъра на селището. Рафтовете вътре бяха пълни с неща, произведени в Мъглата, с изключение на един-два предмета, донесени от различни градове. Повечето градски вещи бяха износени и захабени, поправяни неведнъж, затова пък ръчно изработените стоки очароваха Толи. Тя прокара все още незаздравелите си пръсти по глинените гърнета, дървените сечива, смаяна, че всяко едно от тях има различна структура и тежест. Всичко тук изглеждаше толкова тежко и… внушително.

Един възрастен грозен държеше това място, но не изглеждаше толкова страшен като Шефа. Той извади всякакви вълнени завивки, одеяла и няколко сребристи спални чувала. Одеялата, шаловете и ръкавиците бяха красиви, боядисани в пастелни тонове и с прости шарки, но Шай настоя Толи да си вземе един от градските спални чували.

— По-леки са и лесно се сгъват. Много по-удобни са за експедиции.

— Естествено — каза Толи, опитвайки да се засмее. — Този ще свърши работа.

Тя размени дванайсет пакета СпагБол срещу спалния чувал, даде още шест за един ръчно плетен пуловер и остана с осем пакета. Не можеше да повярва, че пуловерът, кафяв с бледочервени райета и зелени точки, струва два пъти по-евтино от спалния чувал, който беше протрит и с кръпки.

— Имаш късмет, че не си загубила пречиствателя — каза Шай, докато се връщаха обратно. — Такова нещо е невъзможно дори да купиш тук.

Толи ококори очи.

— А какво става, когато се развалят?

— Ами тук казват, че водата от потоците може да се пие и без да се пречиства.

— Ти се шегуваш.

— Хич. Много от по-възрастните мъгляни го правят — отговори Шай. — И даже да имат пречиствател, не ги е грижа за него.

— Пфу!

Шай се изкиска.

— Да бе, без майтап. Но ти винаги можеш да използваш моя.

Толи сложи ръка на рамото на Шай.

— Същото важи и за моя.

Шай забави крачка.

— Толи…

— Какво?

— Ти се канеше да ми кажеш нещо в библиотеката, преди Шефа да ти се развика.

Стомахът на Толи се сви. Тя се дръпна назад и ръката й инстинктивно посегна към медальона на врата й.

— Аха — каза Шай. — Явно става дума за колието.

Толи кимна, но не знаеше как да започне. Тя все още не беше активирала медальона, а след разговора с Давид вече се съмняваше, че е способна да го направи. Може би ако се върне след месец в града, прегладняла и с празни ръце, д-р Кейбъл щеше да се смили над нея.