Грозните [bg]

— Просто между тях и нас има стотици тонове скала, това е всичко.

Той кимна.

— Да, обаче си заслужава. — Той насочи светлината на фенерчето отдолу към лицето си и доби страховит вид. — Долу не е стъпвал човешки крак от стотици години.

— Страхотно. — Кожата на Толи настръхна, а очите й трескаво започнаха да оглеждат тъмните пукнатини наоколо.

Може тук от дълго време да не са стъпвали хора, затова пък на много други създания им харесваше да живеят в студени и тъмни пещери.

— Като се замисля — продължаваше Давид, — цялата тая грамада може да падне наведнъж, ако преместим подходящия камък.

— Стига да не е погрешният камък, който ще срути всичко върху нас и ще ни смаже.

Давид се разсмя и насочи лъча на фенерчето към нейното лице.

— Помислих си, че точно това ще кажеш.

Толи се взираше в мрака пред себе си, опитвайки се да отгатне изражението му.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждам, че все още се съпротивляваш срещу всичко това.

— Да се съпротивлявам? Срещу всичко?

— Че си тук, в Мъглата. Изобщо не си сигурна, че го искаш.

Кожата на Толи отново настръхна, но този път не заради мисълта за змии, прилепи и скелети на отдавна умрели ръждиви. Сега се питаше дали Давид не се беше досетил някак, че тя е шпионин.

— Така е, мисля, че още не съм сигурна — отговори спокойно тя.

Улови проблясване на отразена светлина в очите на Давид, когато той кимна.

— Това е добре. Значи го приемаш съвсем сериозно. Много деца дойдоха тук с намерението само да играят и да се забавляват.

— И за минута не съм си помисляла такова нещо — тихо каза тя.

— И аз мисля така. Това не е просто поредният номер за теб, както е за повечето бегълци. Даже Шай, която е напълно убедена, че операцията е нещо погрешно, все още не си дава сметка колко сериозно нещо е Мъглата.

Толи замълча.

След дълго мълчание в мрака Давид продължи:

— Тук навън е опасно. Градовете са като тези скални отломъци. Може и да изглеждат стабилни, но ако преместиш само едно камъче, всичко може да се стовари върху теб.

— Мисля, че те разбирам — каза Толи. В деня, когато отложиха операцията й, тя почувства как огромната тежест на града се стоварва върху нейните рамене и успя да разбере от първа ръка до каква степен места като Мъглата заплашват хора като д-р Кейбъл. — Но аз наистина не схващам защо онези толкова са се загрижили за вас.

— Това е дълга история. Но част от нея е…

Толи изчака малко, преди да попита:

— Какво?

— Ами, това е тайна. Обикновено не я казвам на хората, преди да са прекарали известно време с нас. Поне няколко години. Но ти ми приличаш на човек… достатъчно сериозен, за да може да го понесе.

— Можеш да ми се довериш — прошепна Толи и миг след това се запита защо го каза. Та тя беше шпионин, внедрена сред тях. Беше последният човек, на когото Давид можеше да има доверие.