Заподозрян № 1 [bg]

Служебната кола на Private, сив шевролет седан 2007, беше паркирана на „Андерсън“, южно от „Артемус“, така че момчетата имаха видимост както към входа на „Червената котка“, така и към товарните рампи на „Артемус“. Дел Рио седеше на шофьорското място, Круз беше до него, а Скоти — на задната седалка. И тримата бяха много тихи.

— Обадѝ се на Джак — каза Круз.

Дел Рио се свърза с Джак и му съобщи къде се намират. Изразиха мнението си как да откраднат цяло състояние в незаконни лекарства от името на мафията в Лас Вегас, без да бъдат хванати, без да ги хвърлят в пандиза за двайсет години и без никаква помощ от Кармине Ноча.

— Ще стане прекалено късно, Джак — каза Дел Рио. — Скоро ще изнесат оксито кашонче по кашонче. След още някоя и друга седмица вътре ще намерим само празен микробус и тогава Ноча ще троши глави. И ще започне с твоята.

Джак каза на Дел Рио да действат и той затвори телефона. Круз запали колата и я закара до „Бойд“ — сляпата улица, успоредна на „Артемус“. Там паркира между камионите за доставка и товарните коли. От двете страни на улицата имаше складове от бетонни блокчета, които бяха нашарени с графити.

Дел Рио се обърна назад:

— Скоти, ти си. Време е за рокендрол.

Скоти отпи вода от бутилката си и отговори:

— Харесах си прозореца под стълбите.

— Не се бави.

Скоти извади чифт работни ръкавици, изключи лампата на покрива на колата и отвори задната врата.

Скоти беше облечен в черно от глава до пети и беше почти невидим, с изключение на сиянието, идващо от русата му коса. Дел Рио и Круз го наблюдаваха как стигна до края на улицата и пресече. После се изгуби от поглед.

Тридесет секунди по-късно изпищя аларма, а още няколко секунди след това задната врата се отвори.

Скоти влезе и попита:

— Засякохте ли ми времето?

— Беше бърз, човече — засмя се Круз. — Като в онези филми, в които спират времето и някакъв тип тича между всичките онези замръзнали хора, сещаш ли се?

— Да видим сега колко бързо ще се отзове полицията — каза Дел Рио.