Приливът на тайните [bg]

Гласът беше изчезнал. Докторите наричаха това напредък.

Но паниката на Били нарастваше.

Времето изтичаше.

Колкото и да го ужасяваше гласът, Били се нуждаеше от него. Трябваше да му казва какво да прави. Да му даде още един шанс. Животът на Джени зависеше от това.

По ирония на съдбата го спаси тъкмо Джени. Беше в безопасност — засега — и след като го откри, започна да го посещава всеки ден. Били не можеше да признае на дъщеря си цялата истина за гласа. Истината би я ужасила, а той не искаше това. Но й казваше за хапчетата, за пухкавите облаци в главата си, които притъпяваха всички усещания и емоции. За копнежа си по свободата. В крайна сметка Джени бе убедила докторите, че може да се грижи за него и че той ще е на сигурно място в дома й. Тя нямаше ни най-малка представа, че всъщност той, Били, се грижеше за нейната сигурност. Наблюдаваше я всяка нощ как спи, будуваше край нея в скромното й апартаментче в Куинс.

Не бе искал да си тръгва. Да се измъква като крадец през нощта, без обяснение, без сбогом. Но гласът се беше обадил и му бе дал инструкции. А на гласа трябваше да се подчинява.

Били сви юмруци и ги притисна към очите си, за да не допусне да се разплаче. Трябваше да остане концентриран. И позитивен. Концентриран и позитивен — това беше разковничето.

И накрая ето го тук, в Лондон. Беше успял. Това само по себе си беше голямо постижение. Но първото, което научи при пристигането си на английска земя, бе, че с Алексия няма да се получи. Парламентът беше излязъл в дълга лятна ваканция и министърът на вътрешните работи беше заминала за три седмици на почивка в Мартас Винярд — на по-малко от петдесет километра от болницата, където го бяха държали затворен. Да си беше останал там! Горчивата ирония направо го давеше. Студената ръка на съдбата го бе стиснала за гърлото.

Алексия де Вер я нямаше. Но щеше да се върне.

Не му оставаше нищо друго, освен да чака.