Място за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Място за убиване». Краткое содержание книги:
В цял свят няма по-добри от тях. За да опазят тайната си, убиват. Посветените. И подозрителните. Но трябва да си измият ръцете. И допускат грешка. Избират неподходящ човек.
Те избират Джак Ричър…
Мислят, че е случаен турист. Не знаят, че е бивш военен полицай. Агент легенда.
Те не познават Джак Ричър. Нито момичето му Роскоу…
Ричър ги преследва до тайния им склад. Той не знае какво трупат вътре. Но знае, че брат му е убит. При опит да разкрие фалшификацията на века.
Остават само няколко дни. След неделя Ричър няма как да им отмъсти…
— Жалко, че ни нямаше — казах аз. — Можеше да изясним едно-друго.
Тя ме изгледа, като че бях откачил. Поклати глава.
— И какво щеше да сториш? Да ги убиеш и четиримата?
— Само тримата — уточних аз. — Четвъртият щеше да проговори.
Казах го с пълна увереност. Желязна увереност. Сякаш просто нямаше друга възможност. Тя ме погледна. Исках да види пред себе си грамаден мъжага. Служил в армията тринайсет дълги години. Способен да убива с голи ръце. Ледени сини очи. Давах всичко от себе си. Напрягах се да изразя цялата непобедима жестокост, цялата самоувереност, която изпитвах. Втренчих в нея онзи изцъклен поглед, който караше пияните моряци да се свиват като подплашени ученички. Исках Роскоу да вярва, че е под закрила. След всичко, което ми бе дала, трябваше да й върна поне това. Не исках да се страхува.
— Къде ще се мерят с мен четирима жалки селяци? — рекох аз. — С мен ли ще се задяват? Знаят ли какви типове съм размазвал? Дойдат ли пак, моментално излизат с краката напред. И да ти кажа, Роскоу, ако някой изобщо помисли да те закача, ще умре, преди да си е довършил мисълта.
Номерът мина. Убедих я. Такава я исках — умна, жилава, самоуверена. Исках да се опомни. И успях. В невероятните й очи взе да приижда храброст.
— Без майтап, Роскоу — добавих аз. — Дръж се за мен и всичко ще е наред.
Тя ме погледна отново. Отметна косата си.
— Обещаваш ли?
— Дадено, малката — рекох аз. И зачаках със затаен дъх.
Тя въздъхна задавено. Отдръпна се от стената и пристъпи напред. Опита се да се усмихне. Кризата бе отминала. Отново беше във форма.
— Добре — каза тя. — Да поправим ли сега вратата?
Замислих се. От тактическа гледна точка това бе важно решение.
— Не. Поправим ли я, значи сме видели. Щом сме видели, знаем, че сме в опасност. По-добре да си въобразяват, че нищо не подозираме. Така и следващия път ще бъдат непредпазливи. Значи изобщо няма да реагираме. Преструваме се, че не сме идвали насам. Правим се на тъпи и наивни. Ако ни сметнат за тъпи и наивни, онези ще се отпуснат. И следващия път ще ги засечем по-лесно.
— Добре — каза тя.
Не беше много уверена, но се съгласи.
— А сега нахвърляй в една чанта каквото ще ти трябва — наредих аз.
Това не я зарадва особено, но все пак отиде да си събере багажа. Играта започваше. Нямах представа кои са четиримата противници. Нямах представа дори каква е играта. Но умеех да я играя. Като начало исках да вярват, че имат един ход преднина.
— Да ида ли днес на работа? — запита Роскоу.
— Иди. Трябва да се държим естествено. А и с Финли трябва да поговорим. Той очаква обаждане от Вашингтон. Освен това се налага да проверим онзи Шърман Столър. Но не се безпокой, няма да ни гръмнат в участъка. Ще гледат да ни очистят нейде на спокойствие, най-вероятно нощем. Тийл е единственият противник там, тъй че просто не оставай насаме с него. Гледай да бъдеш около Финли, Бейкър или Стивънсън, разбрахме ли се?
Тя кимна. Взе набързо душ и се облече за работа. След двайсет минути излезе от спалнята с униформа. Приглади гънките. Готова за новия ден. Погледна ме.
— Обещаваш ли?
Изрече го едновременно като въпрос, извинение и обет. Погледнах я право в очите и намигнах.
— Ти само гледай.
Тя кимна и също намигна. Всичко беше наред. Излязохме и оставихме предната врата леко открехната, точно както я бяхме заварили.
За да запазя илюзията, че не сме се връщали, аз скрих бентлито в гаража на Роскоу. После седнахме в нейния шевролет и решихме най-напред да закусим при Ено. Тя даде газ по нагорнището. Колата ми се стори тясна и ниска след просторното старо бентли. Насреща ни слизаше малък камион. Чисто новичък, боядисан в приятен тъмнозелен цвят. Приличаше на общински, но отстрани беше изписано с претруфени златни букви: „Фондация Клайнър“. Същото бях видял и върху камиончето на градинарите.
— Какъв е тоя камион? — запитах аз.
Роскоу зави надясно, излезе на главната улица и чак тогава отвърна:
— Фондацията има сума ти камиони.
— Какво точно правят?
— Доста работи за града — каза тя. — Фондацията е дело на Клайнър старши. Общината му продаде терен за складовете и в сделката имаше условие да организира общинска програма. Ръководи я Тийл.
— Тийл ли? Значи врагът.
— Ръководи я кметът — каза тя. — Ако не беше Тийл, друг щеше да е. Програмата отделя много пари за общината — пътища, паркове, библиотека, банково подпомагане. На участъка също отпускат доста средства. Получавам помощ за ипотеката само защото съм полицай.