Място за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Място за убиване». Краткое содержание книги:
В цял свят няма по-добри от тях. За да опазят тайната си, убиват. Посветените. И подозрителните. Но трябва да си измият ръцете. И допускат грешка. Избират неподходящ човек.
Те избират Джак Ричър…
Мислят, че е случаен турист. Не знаят, че е бивш военен полицай. Агент легенда.
Те не познават Джак Ричър. Нито момичето му Роскоу…
Ричър ги преследва до тайния им склад. Той не знае какво трупат вътре. Но знае, че брат му е убит. При опит да разкрие фалшификацията на века.
Остават само няколко дни. След неделя Ричър няма как да им отмъсти…
— А иначе как беше? Тийл?
— Нищо ново — рече тя. — От двеста години в рода им са само мръсници. Всичко знам за тях. И аз съм от кореняците. Какво да очаквам от него? Но Бог ми е свидетел, страшно се радвам, че всички други излязоха чисти. Боях се да не е замесен и някой от участъка. Нямаше да го понеса.
Тя мина в кухнята и аз я последвах. Мълчеше. Държеше се, но не й беше весело. Дръпна вратата на хладилника. Жестът говореше красноречиво: няма нищо за ядене. Усмихна се уморено.
— Ще ме поканиш ли на вечеря?
— Дадено — казах аз. — Само че не тук. В Алабама.
Обясних й какво ми се иска. Тя хареса идеята. Ободри се и изтича в банята. Май и аз се нуждаех от душ, затова влязох при нея. Но се наложи да променим плановете, защото щом Роскоу взе да разкопчава чистичката си униформена риза, тутакси възникнаха по-важни задачи. Кръчмата в Алабама вече не ме блазнеше толкова. А и душът можеше да почака. Под униформата имаше черно бельо. Доста оскъдно. След секунда се озовахме на пода в спалнята. Навън бурята най-сетне се развихри. Дъждът шибаше малката къщичка. Мълниите пламтяха и трясъкът им разтърсваше всичко наоколо.
По някое време все пак се добрахме до банята. Вече определено ни трябваше душ. След това полежах в спалнята, докато Роскоу се обличаше с избелели джинси и копринена риза. Пак изгасихме лампите, заключихме и потеглихме с бентлито. Беше седем и половина. Бурята се отдалечаваше на изток, към Чарлстън и Атлантическия океан. Утре сигурно щеше да достигне Бермудите. Карахме на запад, към последните розови отблясъци в небето. Открих пътя за Уорбъртън. Минахме по селските пътища през необятни сенчести ниви и профучахме покрай затвора. Той стърчеше масивен и мрачен сред призрачно жълто сияние.
Половин час след Уорбъртън спряхме да заредим огромния резервоар на бентлито. После прекосихме някакви тютюневи ниви и минахме през река Чатахучи по стария мост във Франклин. Настъпих газта и отпрашихме към границата. Малко преди девет вече бяхме в Алабама. Споразумяхме се да рискуваме с първото срещнато заведение.
Един-два километра по-нататък видяхме стара крайпътна кръчма. Спряхме на паркинга и слязохме. Заведението изглеждаше свястно. Доста голяма дъсчена постройка, просторна и ниска. Неонови реклами, претъпкан паркинг и музика. Табелата до вратата гласеше: „Езерото“, оркестър всяка вечер след девет и половина. Хванахме се за ръце и влязохме.
Посрещна ни глъчка, дъх на бира и музика от автоматичния грамофон. Промъкнахме се към дъното и открихме широк кръг от сепарета около дансинга, зад който имаше сцена. Всъщност не точно сцена, а ниска бетонна платформа. Приличаше на стара товарна рампа. Таванът бе нисък, осветлението оскъдно. Намерихме свободно сепаре и се вмъкнахме вътре. Докато чакахме да ни обслужат, оркестърът излезе на сцената. Сервитьорките тичаха насам-натам като баскетболистки. Една от тях връхлетя в сепарето и ние си поръчахме бира, хамбургери, картофи и пържен лук. Кажи-речи, след минутка момичето домъкна всичко върху тенекиен поднос. Ядохме, пихме и поръчахме още.
— И какво ще правиш сега? — запита Роскоу.
Щях да довърша работата на Джо. Каквато и да е тя. Каквото и да ми струва. Така бях решил тази сутрин в топлото й легло. Но тя беше полицай. Бе дала клетва да спазва всички закони. Закони, създадени тъкмо за да ми пречат. Чудех се какво да кажа. Но тя не ме изчака.
— Мисля, че трябва да разбереш кой е убил Джо.
— А после? — запитах аз.
Разговорът обаче свърши дотук. Оркестърът засвири. Край на приказките. Роскоу се усмихна смутено и поклати глава. Момчетата дънеха здравата. Тя сви рамене, сякаш искаше да каже: извинявай, но няма да чуеш. Направи знак, че ще говорим по-късно, и двамата се завъртяхме към сцената. Съжалявах, че не бях чул отговора.
Заведението се наричаше „Езерото“ и съответно оркестърът носеше името „Езерни птици“. Почнаха доста добре. Класическо трио. Соло, бас и барабани. Твърдо в стил Стиви Рей Воън. Откакто Стиви Рей се сгромоляса с хеликоптера край Чикаго, май всички бели под четирийсетте в южните щати се разделиха на тройки и наплодиха оркестри в негова памет. Всички го правеха. Защото не трябваше кой знае какво. Нито външност, нито особени инструменти. Навеждаш глава и свириш както ти падне. Най-свестните доста добре имитираха евтините мелодийки на Стиви Рей — от небрежния кръчмарски рок до старинния тексаски блус.
Езерните птици си ги биваше. Шеговитото име страшно им пасваше. Басистът и барабанистът бяха едри мъжаги, целите обрасли в мазни, сплъстени коси. Солистът беше дребен, черничък и донякъде напомняше Стиви Рей. Имаше същата широка усмивка. А и умееше да свири. Малко старомодно, без модерни превземки.