Тайната история на Мосад
- Автор: Томас Гордън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саша Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната история на Мосад». Краткое содержание книги:
Фатия Шкаки си спомня: „Съпругът ми беше категоричен, че ако израелците са планирали акция срещу него, досега да са я извършили. Евреите винаги реагират бързо на всеки инцидент. Но той бе убеден, че те не биха посмели да действат срещу него, защото по този начин щяха да вбесят Сирия.“
Три месеца по-рано преценката на Шкаки за настроенията на Тел Авив щеше да е правилна. В началото на лятото на 1995 година Рабин отхвърлил план на Мосад за взривяването на апартамента на Шкаки в западните предградия на Дамаск. Ури Сагуй, тогавашният ръководител на военното разузнаване и на практика водеща фигура в израелското разузнаване, чиято власт се простираше дори и над Мосад, сподели с Рабин, че е забелязал „радикалната промяна в Дамаск. На пръв поглед Асад все още е нашият враг. Но единственият начин да го победим е, като предприемем неочаквана маневра. А това означава да се откажем от Голанските възвишения, и то изцяло. Да изтеглим хората си до последния човек оттам. Цената е висока. Но това е наистина единственият начин да си осигурим така необходимия траен мир.“
Рабин го изслуша. Той знаеше колко много коства Голан лично на Ури Сагуй. По-голямата част от военната му кариера беше посветена на защитата на тази сурова камениста земя. Заради това беше раняван четири пъти. И въпреки това беше готов да остави всичко зад гърба си, само и само да види как в Израел настъпва реален мир.
Министър-председателят отложи плановете на Мосад за елиминирането на Шкаки и дал време на Сагуй да прецени реалните възможности за осъществяването на надеждите си.
Ала те повехнаха в маранята на лятото по тези места и Рабин, който вече беше носител на Нобелова награда за мир, поръча Шкаки да бъде екзекутиран.
По време на последната си голяма операция като шеф на Мосад Шабтай Шавит нареди на един „черен“ агент в Дамаск да осигури електронно наблюдение над апартамента на Шкаки. Американското оборудване на агента беше на достатъчно високо равнище, за да блокира защитните прекъсвачи в електрическата верига на руската комуникационна система на Шкаки.
Така подробностите за предстоящата визита на Шкаки в Либия и Малта бяха станали достояние на Тел Авив.
В същото време, през онази октомврийска вечер на 1995 година, началниците на трите най-мощни разузнавателни служби в Израел си проправяха път през оживената улица „Пинскер“. Те съблюдаваха стриктно правилата за екзекутирането на всеки самопровъзгласил се враг на Израел, които Меир Амит така ясно беше дефинирал по времето, когато беше генерален директор: „Да не се допускат убийства на политически лидери. С тях трябва да се справяме с политически средства. Да не се избиват семействата на терористите. Ако някой от тях се изпречи на пътя ни, това не е наш проблем. За всяка екзекуция е необходимо разрешението на действащия министър-председател. Всяко действие трябва да бъде съобразено с правилата. Спазването на схемата е задължително до минута. Изпълнението трябва да е максимално чисто. Нашите акции не бива да се възприемат просто като финансирани от държавата поръчкови убийства, а като крайна юридическа санкция, налагана от нейно име. Ние не трябва да се различаваме от палача или от който и да е друг легитимно назначен екзекутор.“
След успешното разкриване на деветимата терористи, избили израелските спортисти по време на Олимпийските игри през 1972 година, всички по-късни екзекуции следваха в общи линии вече установените правила. Почти двадесет и три години след деня, в който Меир Амит за пръв път формулира правилата за финансираните от държавата убийства, неговите последователи бяха на път към тайната квартира.
Пръв пристигна Шабтай Шавит. Колегите злословеха зад гърба му, че имал маниера на администратор в евтин телавивски хотел — същите прилежно изгладени дрехи и задължителното любезно служебно ръкостискане. Той беше на този пост от три години, но създаваше впечатление, че не е сигурен колко още ще се задържи там.
Следващият, който дойде, беше бригаден генерал Доран Тамир, ръководител на разузнаването към израелските въоръжени сили. Чевръст, в разцвета на силите си, той внушаваше респект, придобит през дългите години на ръководни постове.
Последен пристигна Ури Сагуй, който влезе с бавна стъпка в тайната квартира като някакъв небесен бог воин, по-блестящ, отколкото го изискваше постът му на шеф на Аман — военното разузнаване. С мек овладян глас, взискателен към себе си, той продължаваше да предизвиква противоречиви чувства сред равните нему, като настояваше, че въпреки подновените заплахи, Сирия все още е готова да преговаря за мир.